Арсо побеждава окостника
Втора част. Неочаквана среща.
Нашите приятели, Арсо и Майло, пътували с куриерския омнибус колкото се може по-бързо и пристигнали надвечер в пострадалото царство.
Първо трябва да кажем, че в неговите предели се отглеждали най-едрите овце и овни от две породи - черни и бели. За това сред мнозинството царства то било известно с името Царството на руното, а на флага му биле изобразени два сражаващи се помежду си овена - бял и черен. Можем да си представим какво притеснение предизвикало изчезването на най-голямото стадо, не само в самото царство, но и сред съседните царства. Трябва да добавим и това, че тронните зали на много царства биле украсени с овчи кожи, бели или черни, получени именно от това стадо. В стаята на Катерина също била постлана една бяла кожа пред писалището, където творяла своите поеми.
Царят, обладател на руното, посрещнал гостите. Нямало много време за официални приеми и за това Арсо и Майло бързо се подкрепили с храна и напитки и се отправили към мястото на бедствието. Съпроводили ги група пастири, най-смелите сред всички в царството. Те завели гостите до една воденица, край която биле намерени кръв и кожа. Арсо поискал да разгледа мястото и след дълго и внимателно проучване той казал:
- Ето виждате ли тези следи. Големи са и не приличат нито на следи от вълк, нито от мечка. Следата е непрекъсната на просекулки, сякаш нещо първо се търкаля по земята, после хвърква, после пак слиза на земята. Това не е животно, нито жив човек. Най-вероятно това е окостник.
Всички се спогледали, а Майло попитал:
- Какво е окостник ?
- Окостник е заблуден дух на мъртъв човек, който по една или друга причина пакости на живите. Бедата е, че той е ненаситен за кръв и когато намира животни пие тяхната кръв, но може да нападне и хора. И колкото повече кръв изпие, толкова повече сила получава. Той излиза извън гроба само вечерно време.
- И какво ще правим сега? - попитал един от придружителите.
- Трябва да отидем на гробищата и да търсим пресен и хлътнал гроб. Това е белег, че мъртвият погребан там се е превърнал в окостник. Вече се свечерява, да побързаме да го сварим преди да е тръгнал да обикаля.
Групата смелчаци се отправили към гробищата и не след дълго пристигнали там. Арсо им дал знак да мълчат, да се движат безшумно и да се оглеждат за хлътнал гроб. Движейки се така те напредвали бавно навътре между гробовете. Нещо изшумоляло близо до Майло и той обърнал поглед в посоката на звука. Сърцето му лудо забило щом погледът му зърнал невиждано същество. В началото видял само две силно светещи топчета, които се оказали очи на нещо обло и странно, защото трудно се различавало дали съществото има отделена от тялото глава. Съществото извършвало странни подскоци на достатъчна височина и се предвижвало доста бързо в посока към Майло. Майло едва успял да отвори уста, за да извика и съществото вече било с няколко метра по-близо до него. Арсо чул вика и бързо тръгнал в тази посока. Окостникът стигнал до младежа, и успял да го хване за едно от сребърните копчета на дрехата му. Изведнъж Майло почуствал непреодолима сила, която го влече на някъде. Арсо вече бил до тях, хванал момчето и се опитал да го измъкне от лапите на съществото. Окостникът, захранен с кръвта на царското стадо овни, бил изключително силен и продължил да влачи Майло към гроба си. С няколко скока Арсо се озовал пред блудния дух и започнал борба с него. Пастирите, като видели че нещо се случва пристигнали на мястото. Но тъй като не виждали окостника, пред очите им се разигравала странна пантомима , в която сякаш Арсо се бори с невидимо същество. Чували единствено писъци подобни на заек уловен от кучета. Това бил писъкът на окостника, който той издавал по време на борбата. Князът успял да довлече духа до гроба и да го бутне в него, извикал на пастирите да държат Майло и да го дърпат и в никакъв случай да не го пущат да падне в гроба. Пастирите мигом изпълнили неговите указания.
В това време по пътя край гробищата минал случаен пътник. Дочул шум и врява в гробището, любопитството надделяло и той тръгнал натам. Когато пристигнал видял следната картина : няколко пастири теглят момче край хлътнал гроб, а един княз раздава юмруци във въздуха. Изведнъж Арсо се сетил нещо: окостникът вероятно обича сребърни предмети и за това се вкопчил в сребърните копчета на Майло. Князът извикал на един от пастирите да тича бързо до двореца и да поиска какъвто сребърен предмет имат да му го дадат. Пастирът хукнал веднага. В този момент щом чул, че се споменават сребърни предмети, пътникът извадил червена кутийка, отворил я, взел една свещ и я запалил с огнивото си. От нищото се появила девойка и започнала да играе хоро. Щом завършила танца , свалила наниза от сребърни монети, украсяващ шията и и го хвърлила пред пътника и пак изчезнала. Той взел наниза и го подал на Арсо, а той на свой ред го хвърлил в гроба. Окостникът съвсем леко отслабил хватката. Тогава пътникът отново запалил свещ, появила се девойка, играла хоро и накрая хвърлила наниза си. Арсо хвърлил и него в гроба. Това силно разколебало духът и той започнал да се двуоми. Тогава пътникът за трети път запалил свещ, а князът за трети път хвърлил сребърен наниз в гроба. Окостникът впечатлен от купчината сребърни монети, пуснал Майло, влязъл в гроба и започнал да ги разглежда и милва, както малко дете си играе с дрънкулки.
Арсо не губил повече време. С пастирите започнали да хвърлят пръст и камъни върху гроба и върху окостника докато не се получила неголяма купчина, а духът останал под нея. След това Арсо изровил един глог, който растял край пътя и го посадил върху гроба. Полял глога от водата в стомната и оставил гърненце с мед до нея. С тези действия той смятал, че духът ще бъде успокоен и повече няма да тревожи хората. Князът силно благодарил на пътника, поканил го да дойде с тях и всички се отправили към двореца. По пътя срещнали пастира, който носел торба сребърни лъжици, но след като всичко било наред, заедно се прибрали и понеже били много уморени от преживяното веднага си легнали да спят. Арсо и Майло били настанени в една стая. Князът щом докоснал възглавницата веднага заспал, а Майло цяла нощ се въртял, бълнувал и сънувал кошмари. Призори князът се събудил и тъй като Майло бил целия в пот и горещ на пипане, се обезпокоил за него, взел стомната с вода, намокрил лицето му и му дал да пие от нея. Младежът най-после бил споходен от спокоен сън.
Трета част. Бащи и синовете
Гостите спали до късно след тревожната нощ. Събудили се тъкмо за обяд и започнали да се приготвят за него. Преди да влязат в трапезарията, Арсо искал да говори с Майло. Първо го попитал как се чувства след преживяното, а младежът му отвърнал, че е по-добре. Тогава князът го попитал какво видял снощи, а Майло го погледнал учуден:
- Видях каквото и ти - обло лепкаво същество, с пронизващи очи.
- Да - отвърнал князът - Но досега не съм срещал друг да вижда това, което виждам аз. Защото другите не виждат тези духове, иначе и сами биха се справяли с тях.
Двамата влезли в трапезарията, а там вече ги чакали пътникът и домакините. Първо се отдали на обилно хапване за да възвърнат силите си. А масата наистина била препълнена с ястия. Желирани червени и бели риби се редували с пъстри зеленчукови кюфтенца поднесени с 12 различни соса.
След като всички утолили глада си, царят искал да научи всичко случило се през нощта. Арсо разказал подробно всички перипетии. Както се очаква на обяда присъствали и местните философи, които след чутото имали безброй въпроси.
Един от тях попитал:
- Но защо за бога, духът на този нещастен мъртвец извършва тези пакости. Нима ние сме сторили нещо лошо?
- Причините могат да бъдат многобройни - отвърнал князът - Срещал съм всякакви окостници, но причината за тяхното съществуване не е една и съща. Понякога по нещастна случайност черна котка прескача току що погребан човек или сянка на животно пада върху него. Понякога човекът умира в самота, а близките му често не знаят това. Духът тръгва да ги търси и тревожи. В случая ми се струва, че духът на този човек е бил силно привързан към среброто или е имал такива любими предмети. Душата на човек се привързва към живота си в този свят и когато трябва да отпътува, се нуждае от нещо което и е скъпо за утеха.
Съвсем справедливо може да се очаква, че най-голям интерес слушателите проявили към червената кутийка на пътника. Изсипали се многобройни въпроси, но пътникът не бил многословен. Казал, че бил търговец, много пътувал, отдавна не се бил връщал в родната си къща и бързал да види баща си Ламарг. А кутийката получил от един философ, който му бил много благодарен, защото спасил живота му. Щом чули името Ламарг, Майло и Арсо се спогледали.
Обядът приключил и всички се отдали на почивка. Решили нашите трима герои да пренощуват тази вечер на гробищата , за да се уверят, че окостникът няма отново да излезе и да пакости. Така и станало. Арсо, Майло и непознатият пътник нощували на гробището. Била ясна вечер, звездите украсявали небесния свод, образувайки причудливи фигури. Било тихо и спокойно през цялата нощ. Мирувал и бедният окостник, който може би прегръщал любимите сребърни монети или пък духът му вече се бил отправил към един друг свят.
На сутринта тримата изчакали да мине край тях омнибуса, качили се на него и отпътували. Когато доближили границата на царството на Семьон Борисович, търговецът пожелал да слезе и да върви пеш, а омнибусът продължил своя път до двореца на царя.
За целите на нашия разказ първо ще проследим непознатия търговец, който както се досещате не бил друг, а самият Пазител на Сребърната планина. Той смътно си спомнял бащината къща, но колкото повече вървял, толкова повече спомените му се пробуждали. Накрая стигнал една спретната къщурка и похлопал на вратата. Отворили му, той казал, че търси господарят на дома Ламарг и го пуснали вътре. Ламарг влезнал в дневната стая и погледнал пътника. Опитвал се да си спомни дали познава човека пред себе си и макар, че лицето му му напомняло нещо, не успял да го познае. Търговецът започнал да разказва своята история до там, докъдето тя е известна на нас и на Ламарг. Докато го слушал, топла вълна се надигала вътре в Ламарг и сърцето му все по-силно туптяло. Мислел си, че сънува и не можел да повярва на очите и ушите си. Но бидейки истински философ, той овладял вълнението си и с треперещ глас поискал доказателства, че човекът изправен пред него е неговият син. Тогава търговецът съблякъл горната си дреха, разкопчал ризата си, за да покаже рождено червено петно на рамото, наподобяващо малина. Сега вече нямало никакво съмнение - пред Ламарг стоял неговият син. С голяма възбуда двамата се прегърнали и радостта им нямала край. Ламарг искал да знае всичко, което се е случило на сина му, но той отклонил въпросите му за по-късно. Двамата решили първо да се насладят на радостта си.
В това време Арсо и Майло пристигнали в двореца, а куриерът поднесъл благодарствено писмо на Семьон Борисович от царя на руното. Майло побързал да се прибере в своите палати, където го чакала Кира, за да го изслуша и да му се радва. Този път Майло не бил възбуден и весел както обикновено след предишните си приключения. Чудел се какво и как да разкаже или пък да отмине, за да не плаши своята Кира.
Що се отнася до Арсо, той се прибрал в покоите си, оставил ловните си принадлежности и след като разменил няколко бързи думи с Адела от рода на „ отново окостник, този път сребролюбец“, решил веднага да разговаря със Семьон Борисович насаме. Арсо бил честен и прям мъж, никак не искал да лъже никого, но не искал и да тревожи излишно жените в двореца. За това той помолил царя за разговор насаме. Разказал всичко на Семьон Борисович както си било, за голямата опасност на която бил изложен наследникът му. Споменал му също, че Майло също като него вижда тези опасни духове, което се среща много рядко, но това като че ли не изненадало много Семьон Борисович, нито пък го стреснало. Накрая Арсо му разказал за срещата с търговеца, който търси Ламарг.
За да отпразнуват славната победа на княза-ловец, решили да организират вечеринка, на която били поканени и философите в това число Ламарг и неговия гост, а също и куриерът, който трябвало да отнесе отговора на Семьон Борисович. Всички се събрали в голямата трапезария, яли и пили, а после танцували и слушали поеми. Вдигнали се много наздравици за Арсо и за намереният син на Ламарг, чиято история той споделил със всички. А докато разказвал от очите му капели сълзи. Семьон Борисович упорито отклонявал безспирните въпроси на своите философи за окостниците и за други заблудени духове, най-вече защото си представял какви теми ще се разискват на следващите философски диспути.
Когато всички били уморени от питиетата, танците и въпросите и започнали да се разотиват, Семьон Борисович казал шепнешком няколко думи на сина си:
-Сине, виждам че това приключение е различно от останалите и може би ще промени живота ти напълно, за това искам да говоря с теб за това в някой от близките дни. Ние и двамата имаме какво да си кажем.
Накрая всички си легнали и царството потънало в дълбок сън, а очевидно спели кротко и духовете на мъртвите.