Князът-ловец се бори със самсомолец
по народни приказки и вярвания
Първа част. Философията в бедствие.
Изминала се една седмица от пристигането на Пазителя на Сребърната планина, оставали още само три седмици. Засега синът на Ламарг не казвал нищо за това, че отново трябва да си тръгне, за да не безпокои баща си.
Този път не може да се каже, че в царството господствало пълно спокойствие. Навън пастирите пасели стадата, градинарите наглеждали градините си, но във Философската школа се надигала буря.
Историята с окостника и особено наличието на червената кутийка заплашвали устоите на всички философски течения. Заредили се тежки диспути, изслушали се разказите на свидетелите най-малко три пъти. Особено притеснение предизвиквала кутийката със свещите.
На поредния философски диспут поискали от Пазителя да демонстрира свойствата на тази опасна за царството вещ. Синът на Ламарг изпълнил молбата и повторил своите действия: девойка се появила, играла хоро, хвърлила наниз със сребърни монети и изчезнала. Залата за диспути зашумяла и се огласила с възгласи на почуда и трепет. Най-шумни били привържениците на тезата за съществуването на магии. Те биле видимо доволни и силно злорадствали спрямо останалите си събратя. Тези пък, които смятали, че нищо на тоя свят не може ей така да изчезне, се чудели как да извъртят нещата в своя полза с хитроумни ораторски трикове.
Само Ламарг бил видимо унил и вместо отпред, както било редно за Първи философ, този път седял на задните редове. Защото една ужасна мисъл го преследвала: синът му е служител на Дявола. И за този факт, в който той бил непоколебимо сигурен, обвинявал единствено себе си. Защото бил принуден да вземе онези проклети пари и да осъди сина си на вечна служба в пъкъла.
Философският диспут застрашително вървял към провал както от времето, когато в тази зала летели домати. Обезпокоен, Семьон Борисович се решил на най-крайни мерки, а именно - да изкаже мнение:
- За никакви магии не става въпрос тук. Това са обикновени самовили - духове въплътени в предмет или природен обект.
Залата изведнъж замлъкнала в гробно мълчание. От средните редици се чул глас:
- Може ли да повторите, за да си запишем това причудливо определение.
Семьон Борисович тежко въздъхнал и повторил гореказаното, а перата на философите усърдно скърцали по хартията. Един твърде млад и начеващ философ задал втори въпрос:
- А как се извършва подобно въплъщение?
На Семьон Борисович рядко му се отдавало да чуе точен въпрос зададен на място, но вместо да се зарадва и да отговори, той се извинил със среща с престолонаследника и побързал да прекрати диспута. Не защото не знаел отговора, а точно защото сам бил свидетел на подобна процедура на младини в къщичката на Марк Людоеда.
Но философска буря не споходила единствено царството на Семьон Борисович. В двореца Ембелдор се случвали не по-малко опасни и драматични за философията събития.
Повод за това било неистовото желание на Дуня да добие дете от ябълка. Както се очаква, голяма част от философите в двореца Ембелдор изобщо не вярвали това някога да се случи. Други пък просто пазели местата си в царския съвет и кротко служели на царицата. Обикаляли страни през девет реки и планини в търсене на рецепти и билки за добиване на чудесна рожба. Самият цар не спирал да пробва всевъзможни рецепти за нектари и мармалади, но всичко било напразно. Червенокосата Дуня все повече възвръщала стария си нрав и с това застрашавала главите на много поданици, та дори и тази на царя.
Веднъж, за да разтуши мъката си се разхождала в ябълковата градина пред двореца. Точно в средата на градината се извисявало първото засадено ябълково дърво. И макар, че не цъфтяло с много цветове и не пускало обилна шума, то раждало най-сочните и вкусни ябълки, макар и малко на брой. Под дървото имало скамейка и Дуня смятала да поседи там сама с мислите си. Но щом стигнала до него, видяла на клоните закачена червена торба. Щом свалила торбата и погледнала в нея, открила малко бебе, което махало с ръчички и напевно гукало. Развълнуваната царица се стъписала, но после взела детето със себе си в двореца.
Щом веднъж царицата погледнала малкото същество, нищо не можело да я раздели от него. През ума и разбира се минавали различни въпроси, защото тя била учена царица и не по-малко веща във философията от придворните учени. Откъде би могло да се появи това бебе? Чие е то? Кой е оставил беззащитното мъниче само и защо? Тези въпроси си задавала, но обичта и към детето растяла, а с нея въпросите замлъквали.
Не така било обаче с философите. Трудно било да се накарат сърцата на група образовани учени да пренебрегнат основите на науката и реда в държавата, заради едно дете. Особено, ако утре то бъде наследник на царството. За това, както може да се очаква, веднага след като новината се разпространила бил свикан царски съвет.
Ембелдор бил винаги щастлив, щом е щастлива неговата Дуня. Толкова щастлив, че опекъл купища маслени курабии с форма на пеленаче, с панделка от шоколадова глазура и ябълков цвят. Обикновено стратегията на Ембелдор на царските съвети била подобна на тази на завладяване на женски сърца: донасял в залата няколко подноса с бисквити и щом философите му започнели пререкания, пъхвал в устата им по една бисквита.
Целта на философите била да накарат Дуня да се откаже от подхвърленото дете или пък, ако то остане в двореца, да бъде лишено от царски привилегии.
Първият философ на царството станал и предложил:
- Нека въведем нов закон, съгласно който всички намерени деца да се предават за отглеждане в специален дом към Философската школа.
Друг философ предложил:
- Нека въведем нов закон, според който на децата се забранява да напускат домовете си до зрелостта си, за да не бъдат изгубени, а после намерени. Да се забрани подхвърлянето на деца с цел намирането им от други хора и получаване на чуждо наследство.
Трети философ станал и предложил:
- Нека въведем нов закон, според който на децата се забранява да имат имена и фамилии, а с достигането на зрелостта си сами да си изберат родители.
Ембелдор станал, поднесъл курабии на философите си и щом всеки от тях получил по едно маслено пеленаче, от което сладко отхапал, заявил:
- Нека писарят запише, че от днес царската ми воля е следната: Всяко намерено дете остава при този който го е намерил, който е длъжен да го храни, облича и обича, докато не се появят неговите родители.
И с това закрил съвета.
Така Ембелдор дипломатично накарал философите си буквално и преносно да погълнат и преглътнат новината за намереното дете.
Това нововъведение в царските обичайни норми променило живота на много царства, и както ни е известно от старите приказки, пастири и рибари намирали деца, отглеждали ги и те се превръщали в смели герои.
Първа част. Философията в бедствие.
Изминала се една седмица от пристигането на Пазителя на Сребърната планина, оставали още само три седмици. Засега синът на Ламарг не казвал нищо за това, че отново трябва да си тръгне, за да не безпокои баща си.
Този път не може да се каже, че в царството господствало пълно спокойствие. Навън пастирите пасели стадата, градинарите наглеждали градините си, но във Философската школа се надигала буря.
Историята с окостника и особено наличието на червената кутийка заплашвали устоите на всички философски течения. Заредили се тежки диспути, изслушали се разказите на свидетелите най-малко три пъти. Особено притеснение предизвиквала кутийката със свещите.
На поредния философски диспут поискали от Пазителя да демонстрира свойствата на тази опасна за царството вещ. Синът на Ламарг изпълнил молбата и повторил своите действия: девойка се появила, играла хоро, хвърлила наниз със сребърни монети и изчезнала. Залата за диспути зашумяла и се огласила с възгласи на почуда и трепет. Най-шумни били привържениците на тезата за съществуването на магии. Те биле видимо доволни и силно злорадствали спрямо останалите си събратя. Тези пък, които смятали, че нищо на тоя свят не може ей така да изчезне, се чудели как да извъртят нещата в своя полза с хитроумни ораторски трикове.
Само Ламарг бил видимо унил и вместо отпред, както било редно за Първи философ, този път седял на задните редове. Защото една ужасна мисъл го преследвала: синът му е служител на Дявола. И за този факт, в който той бил непоколебимо сигурен, обвинявал единствено себе си. Защото бил принуден да вземе онези проклети пари и да осъди сина си на вечна служба в пъкъла.
Философският диспут застрашително вървял към провал както от времето, когато в тази зала летели домати. Обезпокоен, Семьон Борисович се решил на най-крайни мерки, а именно - да изкаже мнение:
- За никакви магии не става въпрос тук. Това са обикновени самовили - духове въплътени в предмет или природен обект.
Залата изведнъж замлъкнала в гробно мълчание. От средните редици се чул глас:
- Може ли да повторите, за да си запишем това причудливо определение.
Семьон Борисович тежко въздъхнал и повторил гореказаното, а перата на философите усърдно скърцали по хартията. Един твърде млад и начеващ философ задал втори въпрос:
- А как се извършва подобно въплъщение?
На Семьон Борисович рядко му се отдавало да чуе точен въпрос зададен на място, но вместо да се зарадва и да отговори, той се извинил със среща с престолонаследника и побързал да прекрати диспута. Не защото не знаел отговора, а точно защото сам бил свидетел на подобна процедура на младини в къщичката на Марк Людоеда.
Но философска буря не споходила единствено царството на Семьон Борисович. В двореца Ембелдор се случвали не по-малко опасни и драматични за философията събития.
Повод за това било неистовото желание на Дуня да добие дете от ябълка. Както се очаква, голяма част от философите в двореца Ембелдор изобщо не вярвали това някога да се случи. Други пък просто пазели местата си в царския съвет и кротко служели на царицата. Обикаляли страни през девет реки и планини в търсене на рецепти и билки за добиване на чудесна рожба. Самият цар не спирал да пробва всевъзможни рецепти за нектари и мармалади, но всичко било напразно. Червенокосата Дуня все повече възвръщала стария си нрав и с това застрашавала главите на много поданици, та дори и тази на царя.
Веднъж, за да разтуши мъката си се разхождала в ябълковата градина пред двореца. Точно в средата на градината се извисявало първото засадено ябълково дърво. И макар, че не цъфтяло с много цветове и не пускало обилна шума, то раждало най-сочните и вкусни ябълки, макар и малко на брой. Под дървото имало скамейка и Дуня смятала да поседи там сама с мислите си. Но щом стигнала до него, видяла на клоните закачена червена торба. Щом свалила торбата и погледнала в нея, открила малко бебе, което махало с ръчички и напевно гукало. Развълнуваната царица се стъписала, но после взела детето със себе си в двореца.
Щом веднъж царицата погледнала малкото същество, нищо не можело да я раздели от него. През ума и разбира се минавали различни въпроси, защото тя била учена царица и не по-малко веща във философията от придворните учени. Откъде би могло да се появи това бебе? Чие е то? Кой е оставил беззащитното мъниче само и защо? Тези въпроси си задавала, но обичта и към детето растяла, а с нея въпросите замлъквали.
Не така било обаче с философите. Трудно било да се накарат сърцата на група образовани учени да пренебрегнат основите на науката и реда в държавата, заради едно дете. Особено, ако утре то бъде наследник на царството. За това, както може да се очаква, веднага след като новината се разпространила бил свикан царски съвет.
Ембелдор бил винаги щастлив, щом е щастлива неговата Дуня. Толкова щастлив, че опекъл купища маслени курабии с форма на пеленаче, с панделка от шоколадова глазура и ябълков цвят. Обикновено стратегията на Ембелдор на царските съвети била подобна на тази на завладяване на женски сърца: донасял в залата няколко подноса с бисквити и щом философите му започнели пререкания, пъхвал в устата им по една бисквита.
Целта на философите била да накарат Дуня да се откаже от подхвърленото дете или пък, ако то остане в двореца, да бъде лишено от царски привилегии.
Първият философ на царството станал и предложил:
- Нека въведем нов закон, съгласно който всички намерени деца да се предават за отглеждане в специален дом към Философската школа.
Друг философ предложил:
- Нека въведем нов закон, според който на децата се забранява да напускат домовете си до зрелостта си, за да не бъдат изгубени, а после намерени. Да се забрани подхвърлянето на деца с цел намирането им от други хора и получаване на чуждо наследство.
Трети философ станал и предложил:
- Нека въведем нов закон, според който на децата се забранява да имат имена и фамилии, а с достигането на зрелостта си сами да си изберат родители.
Ембелдор станал, поднесъл курабии на философите си и щом всеки от тях получил по едно маслено пеленаче, от което сладко отхапал, заявил:
- Нека писарят запише, че от днес царската ми воля е следната: Всяко намерено дете остава при този който го е намерил, който е длъжен да го храни, облича и обича, докато не се появят неговите родители.
И с това закрил съвета.
Така Ембелдор дипломатично накарал философите си буквално и преносно да погълнат и преглътнат новината за намереното дете.
Това нововъведение в царските обичайни норми променило живота на много царства, и както ни е известно от старите приказки, пастири и рибари намирали деца, отглеждали ги и те се превръщали в смели герои.