Майло получава сведение за оризмата
по народни вярвания и приказки
Щом Семьон Борисович, князете и тримата първи философи се завърнали в царството Сьона, било взето решение за свикване на царския съвет и провеждане на философски диспут. На диспута свидетелите на освобождението на езерците трябвало да изложат събитията и да предложат приемливо обяснение за същността им.
Въпреки, че никой не смеел да изкаже на глас очевидното, сякаш мълчешком всички приели за факт, че тримата князе са синове на Алафин и Амиламия, а Кира е дете на мъртвия цар. Някои от факитариките повдигнали въпроса за тайнствения странник Марк и неговите рецепти за зачеване на царско дете, но били заглушени от доводите на опитариките. Те се свеждали до това, че разказаното от Амиламия е просто приказка, измамна история, която да заблуди просветените умове и да ги отклони от верния път на науката. Според Крон всички били заблудени от мираж, който им пречел да виждат града на езерците и в место него виждали скала и пещера, сякаш някой прожектира образ пред тях. Факитариките били силно обнадеждени, защото смятали, че неволно са разкрили една от тайните на царете. Според тях, царските способности се дължали на храната, която консумират и на различния способ на тяхното зачеване. Уважението на факитариките към князете се утроило, щом те научили тяхната история. Що се отнася до Кира, те започнали да се отнасят с голямо уважение към нея и макар, че преди гледали на младата княгиня със снизхождение, сега отправяли големи надежди към нея, почти толкова, колкото към Детето от ябълка на Дуня. Надявали се, че един ден Кира и детето на Дуня, може да ги свържат с Атифаярите и да им помогнат да пътуват до небесните светове. Опитариките успешно им опонирали, като твърдели, че нетелесно зачатие не съществува и вероятно това е една заблуда, защото вероятно царят е бил жив при зачеването, макар и много болен и изтощен. Към техния спор се прибавили и предположенията на Ламарг, че Кира може да е родена от Алафин, но в неговото състояние на окостник или самсомолец или друго същество от този вид, оживяло от сянката на животно или човек. Ламарг бил силно обезпокоен от връзката на Семьон Борисович и неговите дъщери с князете езерци, заченати в тъмна доба, по време на пълнолуние, а щом си представял зачеването на Кира, край гроба на мъртвия цар, косите му настръхвали. За него те веднага се превърнали в деца на Дяволското светило - Луната и предричал ужасни бъднини на царството.
За да успокои изтерзаната душа на иначе спокойния и мъдър Ламарг, Семьон Борисович извадил звездната карта на царството, изготвена от седатариките специално за Първия философски събор, за да покаже на философа, че в близко време няма от какво да се страхува. Но първия адотарик на царството отхвърлял идеята на седатариките да четат бъдещето по звездите, още повече, че смятал небесните тела видими само през нощта за Дяволско войнство. На този довод, Семьон Борисович отвърнал, че както Луната, така и звездите са светила, излъчващи светлина или отразяващи слънчевата светлина. И като светлина те разкъсвали тъмнината и нейния черен воал. Това ги правело ако не войни, то поне съдружници на Слънцето, запалени светилници, указващи пътя, даващи надежда на хората, че Слънцето ще изгрее отново, помагащи им да не изгубят посоката в тъмната нощ, докато то се завърне. На това съждение Ламарг нищо не можел да отвърне.
Към философските дилеми се прибавила още една. След завръщането от царството на езерците, в палата на Майло и Кира започнали да се случват странни неща. През деня всичко било нормално, вечер двамата си лягали спокойно, но щом се събудели сутринта виждали целият палат обърнат наопаки - съборени мебели, разхвърляни дрехи и вещи. Всеки път накитите с нанизани перли и мъниста били разкъсани и пръснати по пода и трябвало всеки ден да ги събират отново и отново.
Трябвало да се вземат някакви мерки. Ламарг бил уверен, че най-лошите му предположения са на път да се сбъднат и не оставил на мира Семьон Борисович докато не изпълнил молбата му да премести поне временно Майло, единствения наследник на царството, в двореца. Майло и Кира били силно объркани, защото до сега нищо не заплашвало тяхната светла любов. Но след раздялата странните събития в стаята, където спяла Кира не секнали.
Факитариките, които вярвали, че човекът има освен тяло и дух, близък по същността си със съвършените небесни същества, смятали, че действията са проявление на духа на Кира, който бодърствува или дори се свързва с Атифаярите. За Ламарг този дух бил „тъмна сянка“, която отклонява човек по лош път, воден от внушенията на Принца на мрака. За опитариките нещата били ясни и скучни като делнична закуска. Те смятали, че в стаята се промъква някое животно от полето или гората и прави бели.
На царския съвет взели решение философите да изследват случващото се в стаята на Кира. За тази цел решили някой от философите да бди до леглото на Кира, за да наблюдава явлението. Защото един от най-важните принципи на всяко научно изследване било наблюдението.
Най-смел се оказал Прислиб от опитариките. Той прекарал една нощ в стаята на Кира, като си взел газена лампа и дебела книга, която да чете, за да не заспи. Но често научното слово е тъй виевато и многословно, че неусетно философът задрямал. На сутринта всичко отново било разхвърляно и дори някои листове от книгата откъснати. От животно нямало и следа.
Следващата нощ в стаята на Кира трябвало да будува Истам, същия факитарик, който дни наред стоял с опулени очи под палещите лъчи на слънцето. Тъй като зрението му силно се влошило, той упражнявал духа си с ритмични напеви. Тъй като напевите били кратки и повтарящи се, духът на Истам също се отправил в царството на сънищата. Но и този философ не открил нищо, нито се срещнал с някой съвършен нито наяве, нито на сън.
Дошъл ред и на Жахир, верен последовател на Ламарг. Но и той не открил нищо.
През това време противоречиви чувства бушували в сърцето и ума на Майло. В началото приемал приключенията като забавна детска игра, но бъдещият му живот стоварвал все повече трудности и все по-големи отговорности. Първо било осъзнаването, че един ден трябва да управлява царство със спокойствието и разума на Семьон Борисович - цел, която му се струвала недостижима. След това се заредили срещи със странни същества, а накрая и плашещата история на Кира и князете. Умът и сърцето му заплашвали да се пръснат в различни посоки - недоверие срещу привързаност, съмнение срещу вяра. И тъй като Ламарг настоявал Майло да се отдалечи за известно време от двореца и Кира, решението било взето и Лудият Макс извадил забравения спортбайк. И макар че Макс не бил толкова наперен и луд както преди, той запалил мотора и се отправил на дълго пътешествие.
След няколко дена препускане през земи, реки и гори неусетно как Макс се озовал в онова крайно селище точно пред магазинчето „Хинафол“ и след като си починал ден-два потеглил по брега на реката следвайки големия завой. Преминал тъмната гора и се озовал в царството на езерците. Там на мястото на високата скала се издигал каменен град с тесни улички и сгушени дюкяни и сред тях сновяли езерци с жълти престилки, зелени панталони и червени шапки. Там Майло се срещнал със Стан и Даша като ги помолил да остане при тях за известно време.
Дните се редяли един след друг, а Майло все повече свиквал с новия си живот. Денем изучавал занаяти, а вечер отивал в гостилницата край езерото, където се събирали странници и търговци от цял свят, всеки разказвал своята история и слушал историята на Алафин, Амиламия и Ламота. Майло постигнал добри резултати и в трите занаята на езерния народ. Успял да измайстори красиво глинено гърне, което изрисувал с причудливи шарки, а също и 4 сребърни зарчета с нарисувани на тях посоки. Но най-чудноватото му творение било Ландрибаскет - ново превозно средство, което побирало и малко и много и се движело по земя, въздух и вода.
В една топла и задушна вечер Майло прекарвал времето си в гостилницата на Стан и Даша. Било пълно с търговци от далечни земи, които разказвали чудни истории и показвали стоките си. Близо до Макс стоял странник с чудновати дрехи. Младият княз започнал разговор с него и научил, че се нарича Афлатус и преподава на студенти своята философия в далечно и много мразовито царство. Афлатус почуствал известна меланхолия у Майло и го попитал какво го измъчва. Майло му разказал как открили царството на езерците и какво се случило с Кира след това. След като задал няколко допълнителни въпроси, Афлатус заявил:
- Това е оризма.
- Какво е оризма ?- попитал Майло
- Има вид на прозрачно кълбо. - отвърнал философът.
- Всеки ли има оризма ? - продължил Майло.
- Всеки.
- Може ли да влияе на човек? - попитал Макс, който макар и душевно сразен, слушал споровете на философите на кралския съвет.
- Да.
- Как ?
- Когато човек е сит, поражда нов глад, когато е гладен, го засища с друго. Когато човек мечтае за покой, му навлича работа, когато човек търси безгрижие, му изпраща премеждие.
След тези думи Афлатус станал и се отправил към вратата, защото неговият керван се приготвял отново за път.
Майло се прибрал в стаята си и дълго размишлявал върху чутото. Постепенно той стигнал до мисълта, че не той се намира в опасност, а любимата му Кира и внезапно силно му се приискало да я види. Взел решение на следващия ден да отпътува отново за царството на баща си Сьона.
Щом Семьон Борисович, князете и тримата първи философи се завърнали в царството Сьона, било взето решение за свикване на царския съвет и провеждане на философски диспут. На диспута свидетелите на освобождението на езерците трябвало да изложат събитията и да предложат приемливо обяснение за същността им.
Въпреки, че никой не смеел да изкаже на глас очевидното, сякаш мълчешком всички приели за факт, че тримата князе са синове на Алафин и Амиламия, а Кира е дете на мъртвия цар. Някои от факитариките повдигнали въпроса за тайнствения странник Марк и неговите рецепти за зачеване на царско дете, но били заглушени от доводите на опитариките. Те се свеждали до това, че разказаното от Амиламия е просто приказка, измамна история, която да заблуди просветените умове и да ги отклони от верния път на науката. Според Крон всички били заблудени от мираж, който им пречел да виждат града на езерците и в место него виждали скала и пещера, сякаш някой прожектира образ пред тях. Факитариките били силно обнадеждени, защото смятали, че неволно са разкрили една от тайните на царете. Според тях, царските способности се дължали на храната, която консумират и на различния способ на тяхното зачеване. Уважението на факитариките към князете се утроило, щом те научили тяхната история. Що се отнася до Кира, те започнали да се отнасят с голямо уважение към нея и макар, че преди гледали на младата княгиня със снизхождение, сега отправяли големи надежди към нея, почти толкова, колкото към Детето от ябълка на Дуня. Надявали се, че един ден Кира и детето на Дуня, може да ги свържат с Атифаярите и да им помогнат да пътуват до небесните светове. Опитариките успешно им опонирали, като твърдели, че нетелесно зачатие не съществува и вероятно това е една заблуда, защото вероятно царят е бил жив при зачеването, макар и много болен и изтощен. Към техния спор се прибавили и предположенията на Ламарг, че Кира може да е родена от Алафин, но в неговото състояние на окостник или самсомолец или друго същество от този вид, оживяло от сянката на животно или човек. Ламарг бил силно обезпокоен от връзката на Семьон Борисович и неговите дъщери с князете езерци, заченати в тъмна доба, по време на пълнолуние, а щом си представял зачеването на Кира, край гроба на мъртвия цар, косите му настръхвали. За него те веднага се превърнали в деца на Дяволското светило - Луната и предричал ужасни бъднини на царството.
За да успокои изтерзаната душа на иначе спокойния и мъдър Ламарг, Семьон Борисович извадил звездната карта на царството, изготвена от седатариките специално за Първия философски събор, за да покаже на философа, че в близко време няма от какво да се страхува. Но първия адотарик на царството отхвърлял идеята на седатариките да четат бъдещето по звездите, още повече, че смятал небесните тела видими само през нощта за Дяволско войнство. На този довод, Семьон Борисович отвърнал, че както Луната, така и звездите са светила, излъчващи светлина или отразяващи слънчевата светлина. И като светлина те разкъсвали тъмнината и нейния черен воал. Това ги правело ако не войни, то поне съдружници на Слънцето, запалени светилници, указващи пътя, даващи надежда на хората, че Слънцето ще изгрее отново, помагащи им да не изгубят посоката в тъмната нощ, докато то се завърне. На това съждение Ламарг нищо не можел да отвърне.
Към философските дилеми се прибавила още една. След завръщането от царството на езерците, в палата на Майло и Кира започнали да се случват странни неща. През деня всичко било нормално, вечер двамата си лягали спокойно, но щом се събудели сутринта виждали целият палат обърнат наопаки - съборени мебели, разхвърляни дрехи и вещи. Всеки път накитите с нанизани перли и мъниста били разкъсани и пръснати по пода и трябвало всеки ден да ги събират отново и отново.
Трябвало да се вземат някакви мерки. Ламарг бил уверен, че най-лошите му предположения са на път да се сбъднат и не оставил на мира Семьон Борисович докато не изпълнил молбата му да премести поне временно Майло, единствения наследник на царството, в двореца. Майло и Кира били силно объркани, защото до сега нищо не заплашвало тяхната светла любов. Но след раздялата странните събития в стаята, където спяла Кира не секнали.
Факитариките, които вярвали, че човекът има освен тяло и дух, близък по същността си със съвършените небесни същества, смятали, че действията са проявление на духа на Кира, който бодърствува или дори се свързва с Атифаярите. За Ламарг този дух бил „тъмна сянка“, която отклонява човек по лош път, воден от внушенията на Принца на мрака. За опитариките нещата били ясни и скучни като делнична закуска. Те смятали, че в стаята се промъква някое животно от полето или гората и прави бели.
На царския съвет взели решение философите да изследват случващото се в стаята на Кира. За тази цел решили някой от философите да бди до леглото на Кира, за да наблюдава явлението. Защото един от най-важните принципи на всяко научно изследване било наблюдението.
Най-смел се оказал Прислиб от опитариките. Той прекарал една нощ в стаята на Кира, като си взел газена лампа и дебела книга, която да чете, за да не заспи. Но често научното слово е тъй виевато и многословно, че неусетно философът задрямал. На сутринта всичко отново било разхвърляно и дори някои листове от книгата откъснати. От животно нямало и следа.
Следващата нощ в стаята на Кира трябвало да будува Истам, същия факитарик, който дни наред стоял с опулени очи под палещите лъчи на слънцето. Тъй като зрението му силно се влошило, той упражнявал духа си с ритмични напеви. Тъй като напевите били кратки и повтарящи се, духът на Истам също се отправил в царството на сънищата. Но и този философ не открил нищо, нито се срещнал с някой съвършен нито наяве, нито на сън.
Дошъл ред и на Жахир, верен последовател на Ламарг. Но и той не открил нищо.
През това време противоречиви чувства бушували в сърцето и ума на Майло. В началото приемал приключенията като забавна детска игра, но бъдещият му живот стоварвал все повече трудности и все по-големи отговорности. Първо било осъзнаването, че един ден трябва да управлява царство със спокойствието и разума на Семьон Борисович - цел, която му се струвала недостижима. След това се заредили срещи със странни същества, а накрая и плашещата история на Кира и князете. Умът и сърцето му заплашвали да се пръснат в различни посоки - недоверие срещу привързаност, съмнение срещу вяра. И тъй като Ламарг настоявал Майло да се отдалечи за известно време от двореца и Кира, решението било взето и Лудият Макс извадил забравения спортбайк. И макар че Макс не бил толкова наперен и луд както преди, той запалил мотора и се отправил на дълго пътешествие.
След няколко дена препускане през земи, реки и гори неусетно как Макс се озовал в онова крайно селище точно пред магазинчето „Хинафол“ и след като си починал ден-два потеглил по брега на реката следвайки големия завой. Преминал тъмната гора и се озовал в царството на езерците. Там на мястото на високата скала се издигал каменен град с тесни улички и сгушени дюкяни и сред тях сновяли езерци с жълти престилки, зелени панталони и червени шапки. Там Майло се срещнал със Стан и Даша като ги помолил да остане при тях за известно време.
Дните се редяли един след друг, а Майло все повече свиквал с новия си живот. Денем изучавал занаяти, а вечер отивал в гостилницата край езерото, където се събирали странници и търговци от цял свят, всеки разказвал своята история и слушал историята на Алафин, Амиламия и Ламота. Майло постигнал добри резултати и в трите занаята на езерния народ. Успял да измайстори красиво глинено гърне, което изрисувал с причудливи шарки, а също и 4 сребърни зарчета с нарисувани на тях посоки. Но най-чудноватото му творение било Ландрибаскет - ново превозно средство, което побирало и малко и много и се движело по земя, въздух и вода.
В една топла и задушна вечер Майло прекарвал времето си в гостилницата на Стан и Даша. Било пълно с търговци от далечни земи, които разказвали чудни истории и показвали стоките си. Близо до Макс стоял странник с чудновати дрехи. Младият княз започнал разговор с него и научил, че се нарича Афлатус и преподава на студенти своята философия в далечно и много мразовито царство. Афлатус почуствал известна меланхолия у Майло и го попитал какво го измъчва. Майло му разказал как открили царството на езерците и какво се случило с Кира след това. След като задал няколко допълнителни въпроси, Афлатус заявил:
- Това е оризма.
- Какво е оризма ?- попитал Майло
- Има вид на прозрачно кълбо. - отвърнал философът.
- Всеки ли има оризма ? - продължил Майло.
- Всеки.
- Може ли да влияе на човек? - попитал Макс, който макар и душевно сразен, слушал споровете на философите на кралския съвет.
- Да.
- Как ?
- Когато човек е сит, поражда нов глад, когато е гладен, го засища с друго. Когато човек мечтае за покой, му навлича работа, когато човек търси безгрижие, му изпраща премеждие.
След тези думи Афлатус станал и се отправил към вратата, защото неговият керван се приготвял отново за път.
Майло се прибрал в стаята си и дълго размишлявал върху чутото. Постепенно той стигнал до мисълта, че не той се намира в опасност, а любимата му Кира и внезапно силно му се приискало да я види. Взел решение на следващия ден да отпътува отново за царството на баща си Сьона.