Освобождението на трите народа
Втора част. Освобождението
Керванът и омнибусът се движили известно време заедно. Докато пътували кучетата Оскар и Болаиг дремели мързеливо и се събуждали колкото да изядат някоя питка от запасите с храна. Князете се заели да изучават карта, изготвена от философите на Тейлор и търсели местност с географски особености, които да напомнят сънищата им - езеро и голяма стръмна скала до брега. На картата били обозначени планини, долини, реки. Имало и две езера, но едното било твърде малко, а другото се намирало в обширна низина и край него не били обозначени нито скала, нито хълм. Крон и Весият се забавлявали да разглеждат пейзажа през прозореца и да спорят по философски въпроси. Когато спирали в някое село или град за почивка или да разтоварят стока, двамата философи се заемали със своите дейности. На Весият било поръчано да разговаря с местните хора, за да проучи чували ли са за близко езеро. Освен това той бил запален любител събирач на всякакви старинни реликви и щом откриел някакъв антикварен магазин не пропускал да го посети. Крон, който изобщо не вярвал в съществуването на езерото от сънищата на князете, използвал времето да преписва на чисто записките и наблюденията си по време на пътуването.
Стигнали до последния град в маршрута на кервана и до последното селище обозначено на картата. Оттам нататък започвала неизследвана територия. Арапите разтоварили последните стоки и натоварили закупените различни подправки. И понеже имали точно разписание се отправили по обратния път.
Князете решили да останат и да продължат да търсят езерото от сънищата си. Весият, следвайки ролята си в това приключение се разходил из селището. На една тясна уличка съзрял малко магазинче с табела „Хинафол“ и решил да влезе. Рафтовете на магазинчето били отрупани с всевъзможни стари предмети и реликви. Пулсът на Весият силно се ускорил при вида на толкова много странни неща. Започнал любезен разговор със съдържателя на магазинчето, като го подпитвал по различни въпроси: благосклонен ли е климата по тези места, плодородни ли са почвите, работни и благородни ли са людете. От дума на дума станало въпрос за посоката, която следват пътниците и Весият попитал дали по тези краища не се намира или пък не са чували за езеро с висока скала на брега. Тогава собственикът на „Хинафол“ споменал за легенда, която се носи по тези места: „Реката която тече край града е толкова дълбока, че никой до този момент не е стигнал до дъното и. Разказват, че този, който върви по брега на големия завой по време на пълнолуние се озовава до голямо езеро. До сега никой не се е върнал оттам и никой не знае истина ли е тази легенда или не“.
Весият бил два пъти доволен от развоя на своята мисия. Веднъж, че научил важна информация и втори път, защото в „Хинафол“ открил и откупил малък бисер от огърлицата на онзи знаменит догин от Симла, който бил стигнал до третия небесен свят. Той нанизал скъпоценния бисер на червен копринен конец и го сложил на врата си, с надеждата да му помогне в бъдещите стремежи.
След като научили легендата от факитарика, князете решили да се пробват и да минат по големия завой на реката. Според календара на Крон, пълнолунието се падало след два дена, така че имали време да се приготвят преди да тръгнат.
Очакваният момент дошъл и те тръгнали по пътя край реката. Първо дълго вървели по брега докато стигнат завоя. Реката тук ставала по-дълбока и буйна , но нашите герои продължили по завоя, който наистина бил много дълъг - почти половин миля. След като завоя свършил се озовали пред гъста гора над която се стелела мъгла, а реката сякаш потънала под земята. Нямало какво друго да правят освен да продължат през гората. Вървели един след друг, всеки следващ по стъпките на предния, за да не се изгубят в мрака и тишината, която била прекъсвана единствено от крясък на птица или животно.
Вървели колкото вървели, час или повече и най-после излезли от гората. Пред тях се ширнало поле осеяно с треви и храсти. До този момент Оскар и Болаиг следвали князете вяло и подозрително душели всичко което им се изпречи на пътя. Сега изведнъж те се разлаяли радостно, въртели опашка, както правели обикновено , когато се връщат у дома. По пътя през полето странно усещане обхванало князете - сякаш всичко наоколо им е познато и близко, но едновременно с това и далечно. Накрая наистина стигнали до езеро, а на стотина метра край брега му се издигала висока скала. И тъкмо вдигнали шатрите, готови да нощуват край скалата, луната изплувала зад тъмен облак, който я скривал до този момент и осветила вход на пещера в скалата. Оттам излязло чудновато същество - с тяло на жена, дълга коса и крака на коза. Тя проговорила: „На следващата нощ по същото време уловете риба от езерото, сварете я и аз ще ви разкажа своята история.“ Щом изрекла тези думи тя се скрила отново в пещерата. На тази сцена били свидетели всички освен Крон. Той бил изключително дисциплиниран и следвал точно разписан режим на бодърстване и сън, защото така повелява науката за здравето на тялото и ума. А всеки опитарик желае да притежава здрав разум в здраво тяло, за да понесе всички тежести на научния труд. Щом издигнали шатрите, той пръв легнал, завит в памучно бяло одеало и сладко захъркал, докато другите все още топели възбудата си в разговори. Той нямал никакви притеснения от това, че езерото и скалата от сънищата съществуват. Според него светът бил осеян от езера и скали, които опитариките все още не са изследвали и той бил радостен, че една малка празнина в научното познание ще бъде запълнена с негово участие.
На сутринта задачите били разпределени между пътешествениците. На Стан било поверено ловенето на риба в езерото, останалите събирали клони и дърва за огън. Крон се заел да изследва растителния и животински свят край езерото, като събирал треви и клонки и ги поставял между листата на дневника си, ловял насекоми, които внимателно пъхал в предварително подготвени кутийки. Весият, който нямал наоколо непознати с които да разговаря, а и не бил усърден в писането на дневник, в който се задоволявал да впише по два-три реда, вървял след Крон, дразнейки го със снощното видение. За пореден път му описвал сцената със загадъчното същество и приканвал Крон да стои буден през нощта за да се увери сам в действителността му. Но Крон бил непоколебим - нямал излишно време, нито нерви и енергия за участие в халюцинации.
Изминал деня, слънцето слязло до хоризонта. Стан уловил три жълти риби, двете решили да сготвят за вечерта, а третата оставили за сутринта. Огънят вече горял, водата кипяла в гърнето, князете сипали по щипка от три ароматни подправки и почистените и накълцани риби. Разнесъл се мирис на богата рибна чорба. Всички похапнали от гозбата и зачакали появата на пещерното същество. Само Крон, уморен от научната си дейност се отправил към отреденото му място за сън и скоро от там се разнесло спокойно похъркване. Малко преди полунощ луната се показала, осветила пещерата и от там излязла жената с козите крака. Ето нейния разказ:
„ Моето семейство беше бедно с две дъщери Ламота и Амиламия. Красивият принц на царството избра да се ожени за по-голямата сестра Ламота. Но изминаха три години, а тя все нямаше рожба. Законите на царството бяха строги и повеляваха право на принца да изгони жена си, ако не му роди наследник. Принцът реши да се ожени повторно за мен - по-малката сестра Амиламия. През царството мина странен пътник, алхимик на име Марк и той ме посъветва всяка година по време на първото пролетно пълнолуние да изяждам по една риба от езерото. Следвах неговия съвет и три години подред изяждах по пълнолуние по една риба и всяка година раждах рожба - три момчета . Тогава принцът стана цар“.
Тук разказът приключил и Амиламия преди да се скрие в пещерата обещала да го продължи през следващата нощ при същите условия.
На другия ден всички се събрали за закуска и установили, че третата риба я няма. Те с нетърпение очаквали нощта за да чуят продължението на разказа. Този път бил ред на Арсо да лови риба. Той уловил три зелени риби. Двете сготвили вечерта, третата оставили за сутринта. В полунощ, когато луната се показала, Амиламия се явила отново и продължила историята си:
„Когато най-малката рожба навърши седем години долетя страховито чудовище Дагран. Всеки път, когато отваряше уста от гърлото му излизаха пламъци, а от ноздрите му- гореща пара. Той поиска да вземе рожбите ми и да ги отнесе със себе си. Царят, Алафин, излезе с армията си от 40 конници и 40 стрелци, които се сражаваха смело, но напразно. Накрая всички бяха покосени от страховития Дагран. Единствено везирът отсъстваше от царството.“
Отново разказът прекъснал, а луната се скрила в тъмен облак. Всички си легнали. На сутринта третата риба отново отсъствала. Този път бил ред на Курт да лови риба и той донесъл три червени риби. Двете сготвили, а третата оставили за сутринта. Амиламия се появила отново и продължила:
„Погребахме царя и войните му край езерото и аз всеки ден ходих на гроба му и го оплаквах. Край мен отново мина същият странник Марк и ме посъветва да налея в корито вода, да го поставя край гроба. В продължение на три дни трябваше да се храня и къпя край гроба, за да зачена дете. Така и направих. Роди се момиче, но в деня на раждането долетя Дагран и ми взе и това дете, а мен превърна в полукоза-получовек. Заради ужасния си вид се крия в пещерата и излизам само нощем. Преди три седмици сънувах сън - орел лети над скалата, в клюна си държи змия, а в ноктите си заек. Змията е знак на ново раждане, а заекът - на скъпи гости, затова ви очаквах. Моят разказ е моето освобождение, но само ако бъде чут от скъпи за мен хора“.
С това разказът приключил и жената изчезнала. Малко по-високо на скалата се появила малка птичка, постояла миг-два и отлетяла в небето.
Всички били много развълнувани от чутото. Князете изпратили Весият да спи при Крон и да пази лагера. А тримата князе продължили да бодърстват скрити в храстите. От скалата излязъл черен арапин взел третата риба и тръгнал с нея по брега на езерото. След него тръгнали и тримата князе.
Стигнали до противоположния бряг, където се издигала малка къщурка. Арапът влязъл в нея и поднесъл рибата на жена със зелени коси. Това била Ламота. Тя стояла пред легло на което лежал мъж облечен в скъпи дрехи. Князете чули и нейната история:
„Аз обичах силно везира на царството, но криех това от принца. Когато ме изгони от двореца пожелах да се срещнем край езерото, което миеше с водите си крепостните стени. Двамата се двоумяхме дали да избягаме и да заживеем в чуждо царство, когато от дълбините на езерото се появи воден бик, грабна ме и ме отнесе в своя дом на дъното на езерото. Там той ме превърна в юда и ме посвети в тайните на водните стихии. Везирът, моят любим, от скръб напусна царството и тръгна да пътешества. Чул, че чудовище е нападнало царството и се върна. Сражава се смело, но Дагран му отряза главата с ноктите си. Знаех от водния бик, че той може да бъде съживен само ако всеки ден пълня устата му с три лъжици супа от прясно уловена риба от езерото. Раната почти заздравява и остава малко за да съживя любимия си“.
След като сварили супа и Ламота нахранила везира, Курт извадил от принадлежностите си кутийка с най-силния си мехлем и намазал с него раната. В този миг везирът отворил очи и проговорил:
- Ламота, мила моя, аз съм жив.
Везирът излязъл навън с князете и ги завел до гроба на своя цар. На гроба се издигала статуя на мъж с корона, а краката му били заровени в земята до коленете. Там Арсо извадил върбова пръчка и ударил три пъти по каменната плоча. Статуята проговорила с човешки глас:
„Аз съм царят Алафин на това царство, в което живеят три народа, които поради загубата ми над чудовището на смъртта са невидими за останалия свят. Царството ми ще се съживи, ако историята му бъде записана на заешка кожа от сродници и я разказват на всеки отбил се гост. За тази цел един от сродниците трябва да остане завинаги в къщурката край езерото, да посреща гости с храна и напитки и да разказва чутото и видяното. Ако успее в това начинание, царството ми ще пребъде“.
Последният щрих на тази толкова необикновена история бил поставен. Оставало само да бъде записана и разказана тази история и трите народа да бъдат освободени от злата си участ.
На следващата сутрин в двореца на царството Сьона, една птичка кацнала на прозореца в спалнята на Катерина. От нейната песен тя научила, че са поканени в далечно царство за голямо пиршество.
Царят Семьон Борисович, царицата Катерина, трите княгини, Майло и Кира, тримата първи философи на царството се отправили на дълго пътуване. Когато най-после пристигнали край езерото видели тримата князе. Приготвили храна и напитки и разположени край езерото сладко похапнали. В присъствието на всички везирът отново разказал цялата история за злата участ на трите народа и последвалото тяхно освобождение. Докато всички слушали, Крон усърдно записал всичко върху заешка кожа от игла до конец. И когато и последната дума била изречена и последната точка поставена, високата и стръмна скала с пещерата изчезнала, а на нейно място се появил красив каменен град с множество хора - ковачи с жълти престилки, дърводелци със зелени панталони и грънчари с червени шапки. Радостта на везира била неописуема. Най-после това за което се сражавал и боледувал имало своя резултат.
Но това било само половината част от завета на Алафин. Трябвало да решат, кой от тримата князе ще остане завинаги в освободеното царство. Семьон Борисович никак не можел да реши този въпрос, защото и тримата князе, както и трите му дъщери му били еднакво скъпи и с никой от тях не искал да се раздели. Накрая решил князете да се редуват последователно и всеки да прекарва три години с трите народа. На мястото на къщурката бил построен малък палат с измазани с глина стени, дървени прозорци и желязна ограда. Там живеели князете, които в изпълнение на наставлението посрещали пътници, гощавали ги с храна и напитки и разказвали чудната история на трите народа. И само в един ден на годината, през първото пролетно пълнолуние, в полунощ върху каменната статуя на Алафин кацала малка птичка и пеела тъжна песен. А онези, които били споходени от безсънна нощ можели да видят приказна юда със зелени коси да плува в езерото.
Инансур и Крон прилежно нанесли на картата новия град и без да се двоумят записали до него „Царството на Езерото“, а трите народа нарекли езерци.
Първи в царството на езерците трябвало да останат Стан и Даша, а след три години да бъдат сменени от Арсо и Адела.
Накрая празненствата завършили и всички трябвало да се върнат към обичайния ход на делата си. Семьон Борисович и Катерина дълго се прощавали със Стан и Даша, но накрая трябвало да тръгват.
В царството на езерото останал и Весият, защото както в материалния свят така и в тайния, нищо не пропада безследно. И ако един се освободи от магия, в същото време друг бива омагьосан, ако не от страшно чудовище, то поне от магията на живота. Що се отнася до Крон, той в крайна сметка присъствал на най-многолюдната халюцинация и щом се върнал в царството Сьона започнал дълъг трактат за силата на самовнушението.
Керванът и омнибусът се движили известно време заедно. Докато пътували кучетата Оскар и Болаиг дремели мързеливо и се събуждали колкото да изядат някоя питка от запасите с храна. Князете се заели да изучават карта, изготвена от философите на Тейлор и търсели местност с географски особености, които да напомнят сънищата им - езеро и голяма стръмна скала до брега. На картата били обозначени планини, долини, реки. Имало и две езера, но едното било твърде малко, а другото се намирало в обширна низина и край него не били обозначени нито скала, нито хълм. Крон и Весият се забавлявали да разглеждат пейзажа през прозореца и да спорят по философски въпроси. Когато спирали в някое село или град за почивка или да разтоварят стока, двамата философи се заемали със своите дейности. На Весият било поръчано да разговаря с местните хора, за да проучи чували ли са за близко езеро. Освен това той бил запален любител събирач на всякакви старинни реликви и щом откриел някакъв антикварен магазин не пропускал да го посети. Крон, който изобщо не вярвал в съществуването на езерото от сънищата на князете, използвал времето да преписва на чисто записките и наблюденията си по време на пътуването.
Стигнали до последния град в маршрута на кервана и до последното селище обозначено на картата. Оттам нататък започвала неизследвана територия. Арапите разтоварили последните стоки и натоварили закупените различни подправки. И понеже имали точно разписание се отправили по обратния път.
Князете решили да останат и да продължат да търсят езерото от сънищата си. Весият, следвайки ролята си в това приключение се разходил из селището. На една тясна уличка съзрял малко магазинче с табела „Хинафол“ и решил да влезе. Рафтовете на магазинчето били отрупани с всевъзможни стари предмети и реликви. Пулсът на Весият силно се ускорил при вида на толкова много странни неща. Започнал любезен разговор със съдържателя на магазинчето, като го подпитвал по различни въпроси: благосклонен ли е климата по тези места, плодородни ли са почвите, работни и благородни ли са людете. От дума на дума станало въпрос за посоката, която следват пътниците и Весият попитал дали по тези краища не се намира или пък не са чували за езеро с висока скала на брега. Тогава собственикът на „Хинафол“ споменал за легенда, която се носи по тези места: „Реката която тече край града е толкова дълбока, че никой до този момент не е стигнал до дъното и. Разказват, че този, който върви по брега на големия завой по време на пълнолуние се озовава до голямо езеро. До сега никой не се е върнал оттам и никой не знае истина ли е тази легенда или не“.
Весият бил два пъти доволен от развоя на своята мисия. Веднъж, че научил важна информация и втори път, защото в „Хинафол“ открил и откупил малък бисер от огърлицата на онзи знаменит догин от Симла, който бил стигнал до третия небесен свят. Той нанизал скъпоценния бисер на червен копринен конец и го сложил на врата си, с надеждата да му помогне в бъдещите стремежи.
След като научили легендата от факитарика, князете решили да се пробват и да минат по големия завой на реката. Според календара на Крон, пълнолунието се падало след два дена, така че имали време да се приготвят преди да тръгнат.
Очакваният момент дошъл и те тръгнали по пътя край реката. Първо дълго вървели по брега докато стигнат завоя. Реката тук ставала по-дълбока и буйна , но нашите герои продължили по завоя, който наистина бил много дълъг - почти половин миля. След като завоя свършил се озовали пред гъста гора над която се стелела мъгла, а реката сякаш потънала под земята. Нямало какво друго да правят освен да продължат през гората. Вървели един след друг, всеки следващ по стъпките на предния, за да не се изгубят в мрака и тишината, която била прекъсвана единствено от крясък на птица или животно.
Вървели колкото вървели, час или повече и най-после излезли от гората. Пред тях се ширнало поле осеяно с треви и храсти. До този момент Оскар и Болаиг следвали князете вяло и подозрително душели всичко което им се изпречи на пътя. Сега изведнъж те се разлаяли радостно, въртели опашка, както правели обикновено , когато се връщат у дома. По пътя през полето странно усещане обхванало князете - сякаш всичко наоколо им е познато и близко, но едновременно с това и далечно. Накрая наистина стигнали до езеро, а на стотина метра край брега му се издигала висока скала. И тъкмо вдигнали шатрите, готови да нощуват край скалата, луната изплувала зад тъмен облак, който я скривал до този момент и осветила вход на пещера в скалата. Оттам излязло чудновато същество - с тяло на жена, дълга коса и крака на коза. Тя проговорила: „На следващата нощ по същото време уловете риба от езерото, сварете я и аз ще ви разкажа своята история.“ Щом изрекла тези думи тя се скрила отново в пещерата. На тази сцена били свидетели всички освен Крон. Той бил изключително дисциплиниран и следвал точно разписан режим на бодърстване и сън, защото така повелява науката за здравето на тялото и ума. А всеки опитарик желае да притежава здрав разум в здраво тяло, за да понесе всички тежести на научния труд. Щом издигнали шатрите, той пръв легнал, завит в памучно бяло одеало и сладко захъркал, докато другите все още топели възбудата си в разговори. Той нямал никакви притеснения от това, че езерото и скалата от сънищата съществуват. Според него светът бил осеян от езера и скали, които опитариките все още не са изследвали и той бил радостен, че една малка празнина в научното познание ще бъде запълнена с негово участие.
На сутринта задачите били разпределени между пътешествениците. На Стан било поверено ловенето на риба в езерото, останалите събирали клони и дърва за огън. Крон се заел да изследва растителния и животински свят край езерото, като събирал треви и клонки и ги поставял между листата на дневника си, ловял насекоми, които внимателно пъхал в предварително подготвени кутийки. Весият, който нямал наоколо непознати с които да разговаря, а и не бил усърден в писането на дневник, в който се задоволявал да впише по два-три реда, вървял след Крон, дразнейки го със снощното видение. За пореден път му описвал сцената със загадъчното същество и приканвал Крон да стои буден през нощта за да се увери сам в действителността му. Но Крон бил непоколебим - нямал излишно време, нито нерви и енергия за участие в халюцинации.
Изминал деня, слънцето слязло до хоризонта. Стан уловил три жълти риби, двете решили да сготвят за вечерта, а третата оставили за сутринта. Огънят вече горял, водата кипяла в гърнето, князете сипали по щипка от три ароматни подправки и почистените и накълцани риби. Разнесъл се мирис на богата рибна чорба. Всички похапнали от гозбата и зачакали появата на пещерното същество. Само Крон, уморен от научната си дейност се отправил към отреденото му място за сън и скоро от там се разнесло спокойно похъркване. Малко преди полунощ луната се показала, осветила пещерата и от там излязла жената с козите крака. Ето нейния разказ:
„ Моето семейство беше бедно с две дъщери Ламота и Амиламия. Красивият принц на царството избра да се ожени за по-голямата сестра Ламота. Но изминаха три години, а тя все нямаше рожба. Законите на царството бяха строги и повеляваха право на принца да изгони жена си, ако не му роди наследник. Принцът реши да се ожени повторно за мен - по-малката сестра Амиламия. През царството мина странен пътник, алхимик на име Марк и той ме посъветва всяка година по време на първото пролетно пълнолуние да изяждам по една риба от езерото. Следвах неговия съвет и три години подред изяждах по пълнолуние по една риба и всяка година раждах рожба - три момчета . Тогава принцът стана цар“.
Тук разказът приключил и Амиламия преди да се скрие в пещерата обещала да го продължи през следващата нощ при същите условия.
На другия ден всички се събрали за закуска и установили, че третата риба я няма. Те с нетърпение очаквали нощта за да чуят продължението на разказа. Този път бил ред на Арсо да лови риба. Той уловил три зелени риби. Двете сготвили вечерта, третата оставили за сутринта. В полунощ, когато луната се показала, Амиламия се явила отново и продължила историята си:
„Когато най-малката рожба навърши седем години долетя страховито чудовище Дагран. Всеки път, когато отваряше уста от гърлото му излизаха пламъци, а от ноздрите му- гореща пара. Той поиска да вземе рожбите ми и да ги отнесе със себе си. Царят, Алафин, излезе с армията си от 40 конници и 40 стрелци, които се сражаваха смело, но напразно. Накрая всички бяха покосени от страховития Дагран. Единствено везирът отсъстваше от царството.“
Отново разказът прекъснал, а луната се скрила в тъмен облак. Всички си легнали. На сутринта третата риба отново отсъствала. Този път бил ред на Курт да лови риба и той донесъл три червени риби. Двете сготвили, а третата оставили за сутринта. Амиламия се появила отново и продължила:
„Погребахме царя и войните му край езерото и аз всеки ден ходих на гроба му и го оплаквах. Край мен отново мина същият странник Марк и ме посъветва да налея в корито вода, да го поставя край гроба. В продължение на три дни трябваше да се храня и къпя край гроба, за да зачена дете. Така и направих. Роди се момиче, но в деня на раждането долетя Дагран и ми взе и това дете, а мен превърна в полукоза-получовек. Заради ужасния си вид се крия в пещерата и излизам само нощем. Преди три седмици сънувах сън - орел лети над скалата, в клюна си държи змия, а в ноктите си заек. Змията е знак на ново раждане, а заекът - на скъпи гости, затова ви очаквах. Моят разказ е моето освобождение, но само ако бъде чут от скъпи за мен хора“.
С това разказът приключил и жената изчезнала. Малко по-високо на скалата се появила малка птичка, постояла миг-два и отлетяла в небето.
Всички били много развълнувани от чутото. Князете изпратили Весият да спи при Крон и да пази лагера. А тримата князе продължили да бодърстват скрити в храстите. От скалата излязъл черен арапин взел третата риба и тръгнал с нея по брега на езерото. След него тръгнали и тримата князе.
Стигнали до противоположния бряг, където се издигала малка къщурка. Арапът влязъл в нея и поднесъл рибата на жена със зелени коси. Това била Ламота. Тя стояла пред легло на което лежал мъж облечен в скъпи дрехи. Князете чули и нейната история:
„Аз обичах силно везира на царството, но криех това от принца. Когато ме изгони от двореца пожелах да се срещнем край езерото, което миеше с водите си крепостните стени. Двамата се двоумяхме дали да избягаме и да заживеем в чуждо царство, когато от дълбините на езерото се появи воден бик, грабна ме и ме отнесе в своя дом на дъното на езерото. Там той ме превърна в юда и ме посвети в тайните на водните стихии. Везирът, моят любим, от скръб напусна царството и тръгна да пътешества. Чул, че чудовище е нападнало царството и се върна. Сражава се смело, но Дагран му отряза главата с ноктите си. Знаех от водния бик, че той може да бъде съживен само ако всеки ден пълня устата му с три лъжици супа от прясно уловена риба от езерото. Раната почти заздравява и остава малко за да съживя любимия си“.
След като сварили супа и Ламота нахранила везира, Курт извадил от принадлежностите си кутийка с най-силния си мехлем и намазал с него раната. В този миг везирът отворил очи и проговорил:
- Ламота, мила моя, аз съм жив.
Везирът излязъл навън с князете и ги завел до гроба на своя цар. На гроба се издигала статуя на мъж с корона, а краката му били заровени в земята до коленете. Там Арсо извадил върбова пръчка и ударил три пъти по каменната плоча. Статуята проговорила с човешки глас:
„Аз съм царят Алафин на това царство, в което живеят три народа, които поради загубата ми над чудовището на смъртта са невидими за останалия свят. Царството ми ще се съживи, ако историята му бъде записана на заешка кожа от сродници и я разказват на всеки отбил се гост. За тази цел един от сродниците трябва да остане завинаги в къщурката край езерото, да посреща гости с храна и напитки и да разказва чутото и видяното. Ако успее в това начинание, царството ми ще пребъде“.
Последният щрих на тази толкова необикновена история бил поставен. Оставало само да бъде записана и разказана тази история и трите народа да бъдат освободени от злата си участ.
На следващата сутрин в двореца на царството Сьона, една птичка кацнала на прозореца в спалнята на Катерина. От нейната песен тя научила, че са поканени в далечно царство за голямо пиршество.
Царят Семьон Борисович, царицата Катерина, трите княгини, Майло и Кира, тримата първи философи на царството се отправили на дълго пътуване. Когато най-после пристигнали край езерото видели тримата князе. Приготвили храна и напитки и разположени край езерото сладко похапнали. В присъствието на всички везирът отново разказал цялата история за злата участ на трите народа и последвалото тяхно освобождение. Докато всички слушали, Крон усърдно записал всичко върху заешка кожа от игла до конец. И когато и последната дума била изречена и последната точка поставена, високата и стръмна скала с пещерата изчезнала, а на нейно място се появил красив каменен град с множество хора - ковачи с жълти престилки, дърводелци със зелени панталони и грънчари с червени шапки. Радостта на везира била неописуема. Най-после това за което се сражавал и боледувал имало своя резултат.
Но това било само половината част от завета на Алафин. Трябвало да решат, кой от тримата князе ще остане завинаги в освободеното царство. Семьон Борисович никак не можел да реши този въпрос, защото и тримата князе, както и трите му дъщери му били еднакво скъпи и с никой от тях не искал да се раздели. Накрая решил князете да се редуват последователно и всеки да прекарва три години с трите народа. На мястото на къщурката бил построен малък палат с измазани с глина стени, дървени прозорци и желязна ограда. Там живеели князете, които в изпълнение на наставлението посрещали пътници, гощавали ги с храна и напитки и разказвали чудната история на трите народа. И само в един ден на годината, през първото пролетно пълнолуние, в полунощ върху каменната статуя на Алафин кацала малка птичка и пеела тъжна песен. А онези, които били споходени от безсънна нощ можели да видят приказна юда със зелени коси да плува в езерото.
Инансур и Крон прилежно нанесли на картата новия град и без да се двоумят записали до него „Царството на Езерото“, а трите народа нарекли езерци.
Първи в царството на езерците трябвало да останат Стан и Даша, а след три години да бъдат сменени от Арсо и Адела.
Накрая празненствата завършили и всички трябвало да се върнат към обичайния ход на делата си. Семьон Борисович и Катерина дълго се прощавали със Стан и Даша, но накрая трябвало да тръгват.
В царството на езерото останал и Весият, защото както в материалния свят така и в тайния, нищо не пропада безследно. И ако един се освободи от магия, в същото време друг бива омагьосан, ако не от страшно чудовище, то поне от магията на живота. Що се отнася до Крон, той в крайна сметка присъствал на най-многолюдната халюцинация и щом се върнал в царството Сьона започнал дълъг трактат за силата на самовнушението.