Край тлеющия огън
Пасаж от романа на Яна Язова "Шипка":
- Въглени и пламъци... това не мога да търпя аз.
- Личи си, че си горял на огън...
- По-лошо... Горяло е моето дете!
- Да, това е по-лошо - съгласи се черният мъж с кюмюрената маска. - откъде си и как се казваш?
- От Цалапица съм... моето име е Стойко.
- Бунтувахте ли се?
- Не. Ние бяхме мирни хора. Ахмед ага Тъмръшлията, който миналата пролет изгори Перущица, беше наш господар. Той живееше в два силни сарая, едниния над Тъмръш, другия над Сурица, две крепости, пълни с житници, обори и къшли за безбройните му овце... Случило се, овцете му една подир една се затръшкали от болест и започнали да мрат.
"Урочасали са те - казал му един цариградски дервишин. - Намери някое християнско дете мъжкарче, което срещу християнския байрам да навършва три години, изгори го в пещта и с пепелта му забъркай храната на животните... и овцете ти ще оздравеят. Иначе ще се тръшнат и изпукат до една..."
Задирили такова дете... Под страх на смърт били с това натоварени двамата овчари на Тъмръшлията, българи християни. От село на село стигнали до Цалапица и кръвопийните им погледи се спрели на моето дете, тригодишно мъжкарче, родено срещу свят ден Великден. Грабнали го двамата злодейци, завили го в ямурлуците си, да задушат уплашените му викове, и на коне го отнесли в страшния конак на Тъмръшлията срещу Сурица. Там и дервишинът чакал своята невинна жертва. Пред една опалена свещ съблекли моето дете, помазали го с дяволски масла и в присъствието на Тъмръшлията, който седял на един стол край пещта, прочели се над него бесовски молитви и Ахмед ага дал знак, та двамата овчари го хванали и хвърлили всред огъня...
Настъпи гробно мълчание, в което нещастният баща изглеждаше че събира сили за изповед.
Три пъти злочестото ми дете, подпалено като главня, с грозни писъци дотърчавало до вратата на пещта, но двамата овчари го ръгвали с острите бодили на гегите си и го натиквали назад в жеравата. Така било, додето млъкнало... Рожбата ми стана на въглен... Въгленът на пепел...
- Хм... - каза неговият намръщен събеседник. - Ее... и какво стана после?
- Нищо... - отговори Стойко, не вече тъй развълнувано. Гласът му извъднъж стана хладен и спокоен, като че ли говореще за съвсем обикновено нещо: - Една нощ двамата овчари на Ахмед ага Тъмръшлията бидоха намерени заклани в своята кошара. Същата нощ конакът му над Сурица се обви в пламъци... Всичко, каквото имаше в тая крепост, хора и добитък, дребни животни и големи богатсва, грабени от Тъмръшкия род, се превърна в жар... а жарта на пепел...
- Въглени и пламъци... това не мога да търпя аз.
- Личи си, че си горял на огън...
- По-лошо... Горяло е моето дете!
- Да, това е по-лошо - съгласи се черният мъж с кюмюрената маска. - откъде си и как се казваш?
- От Цалапица съм... моето име е Стойко.
- Бунтувахте ли се?
- Не. Ние бяхме мирни хора. Ахмед ага Тъмръшлията, който миналата пролет изгори Перущица, беше наш господар. Той живееше в два силни сарая, едниния над Тъмръш, другия над Сурица, две крепости, пълни с житници, обори и къшли за безбройните му овце... Случило се, овцете му една подир една се затръшкали от болест и започнали да мрат.
"Урочасали са те - казал му един цариградски дервишин. - Намери някое християнско дете мъжкарче, което срещу християнския байрам да навършва три години, изгори го в пещта и с пепелта му забъркай храната на животните... и овцете ти ще оздравеят. Иначе ще се тръшнат и изпукат до една..."
Задирили такова дете... Под страх на смърт били с това натоварени двамата овчари на Тъмръшлията, българи християни. От село на село стигнали до Цалапица и кръвопийните им погледи се спрели на моето дете, тригодишно мъжкарче, родено срещу свят ден Великден. Грабнали го двамата злодейци, завили го в ямурлуците си, да задушат уплашените му викове, и на коне го отнесли в страшния конак на Тъмръшлията срещу Сурица. Там и дервишинът чакал своята невинна жертва. Пред една опалена свещ съблекли моето дете, помазали го с дяволски масла и в присъствието на Тъмръшлията, който седял на един стол край пещта, прочели се над него бесовски молитви и Ахмед ага дал знак, та двамата овчари го хванали и хвърлили всред огъня...
Настъпи гробно мълчание, в което нещастният баща изглеждаше че събира сили за изповед.
Три пъти злочестото ми дете, подпалено като главня, с грозни писъци дотърчавало до вратата на пещта, но двамата овчари го ръгвали с острите бодили на гегите си и го натиквали назад в жеравата. Така било, додето млъкнало... Рожбата ми стана на въглен... Въгленът на пепел...
- Хм... - каза неговият намръщен събеседник. - Ее... и какво стана после?
- Нищо... - отговори Стойко, не вече тъй развълнувано. Гласът му извъднъж стана хладен и спокоен, като че ли говореще за съвсем обикновено нещо: - Една нощ двамата овчари на Ахмед ага Тъмръшлията бидоха намерени заклани в своята кошара. Същата нощ конакът му над Сурица се обви в пламъци... Всичко, каквото имаше в тая крепост, хора и добитък, дребни животни и големи богатсва, грабени от Тъмръшкия род, се превърна в жар... а жарта на пепел...