Нуждата от маркови дрехи води до проституция.
Времето навън е гадно, а аз не мога да спя като хората нощем- какво повече ми трябва, за да се вкисна и да прокълна живота си? Разбира се, и такива периоди са нужни в живота на човек, но това вече на нищо не прилича! Искам някой, който да ме развесели и да ме слуша как, въпреки това, седя и му мрънкам безспирно (и ми се иска този някой да е топъл и да мирише хубаво, но това е вече изхвърляне). Ръцете ми треперят, но това надали е от безумната нужда- по- скоро от факта, че днес съм на едно кафе и нищо повече. Не отслабвам- просто съм прекалено мързелива, за да се грижа за здравето си като хората.
Но нека пренебрегнем странните ми настроения през последните дни, ужасната нужда да контактувам с нещо по- различно от котката си и съмнителните ми хранителни навици! Нека говорим за нещо позитивно, като например склонността ми да платя 100лв. за потник на Александър Уанг, само защото е на Александър Уанг. Разбира се, аз нямам такива пари, следователно няма и как да си купя гореспоменатия потник. И по- добре! Замисляйки се защо харесвам гореспоменатия (тук г-жата ми по литература би надраскала с червено върху листа едно "повторение!", но думата ми харесва) г-н Уанг, наистина благославям деня, в който съм се родила в средната класа, а не дъщеря на мутра. Все пак, защо харесвам Александър Уанг? Защото е талантлив дизайнер и прави удобни, простички и ефектни дрехи? Донякъде. Защото е ужасно чаровен и някак подхранва азиатофилията ми всеки път, когато го видя? По- скоро това. Радвам се поне за факта, че успявам да го призная пред себе си.. и пред вас, които четете (защо?!) този блог.
Тъй като така и така сме на темата (коя?), понякога се чудя защо не започна моден блог. Или поне блог на английски език. Чета мишленията на различни момиченца, гледам снимките им в симпатични, но постни черни/бели/сиви ансамбли и се чудя как успяват да изкарат всичко, което пишат/правят ужасно готино. Чудя се "ами ако аз започна да пиша"- дали и аз ще имам десетки последователи, които да ми оставят прехвалени коментари и да ми подаряват пуловери на Родарте (ъъъ.. български) за рождения ден? И после се сещам- аз живея в България! Аз имам финансови възможности, които да ми позволят да нося различна дреха всеки ден в рамките на една седмица, не повече. Аз съм ученичка! Аз имам времевите възможности да изляза през уикенда с приятели и да направя няколко снимки с картонена чаша кафе в ръка. Къде са скъпите марки, къде са партитата, къде са известните личности? Тук осъзнавам, че моят блог би бил пълен провал и се отказвам. Но все пак искам пуловера на Родарте за рождения си ден. Има ли богати чичковци, които четат блога ми? Моля? Ще се усмихна само за вас, обещавам..
Отдавна не бях писала (а, чакайте- от преди няколко дни), но пък не обичам и постове само с текст, освен ако той не е "невъобразимо гениален и въздействащ", затова реших да пусна няколко снимки. Разбира се, ако Мързелът не властваше над мен, всеки ден щях да пускам безполезни снимки на дрехи, но.. властва. Благодарете на него, не на мен!
Но нека пренебрегнем странните ми настроения през последните дни, ужасната нужда да контактувам с нещо по- различно от котката си и съмнителните ми хранителни навици! Нека говорим за нещо позитивно, като например склонността ми да платя 100лв. за потник на Александър Уанг, само защото е на Александър Уанг. Разбира се, аз нямам такива пари, следователно няма и как да си купя гореспоменатия потник. И по- добре! Замисляйки се защо харесвам гореспоменатия (тук г-жата ми по литература би надраскала с червено върху листа едно "повторение!", но думата ми харесва) г-н Уанг, наистина благославям деня, в който съм се родила в средната класа, а не дъщеря на мутра. Все пак, защо харесвам Александър Уанг? Защото е талантлив дизайнер и прави удобни, простички и ефектни дрехи? Донякъде. Защото е ужасно чаровен и някак подхранва азиатофилията ми всеки път, когато го видя? По- скоро това. Радвам се поне за факта, че успявам да го призная пред себе си.. и пред вас, които четете (защо?!) този блог.
Тъй като така и така сме на темата (коя?), понякога се чудя защо не започна моден блог. Или поне блог на английски език. Чета мишленията на различни момиченца, гледам снимките им в симпатични, но постни черни/бели/сиви ансамбли и се чудя как успяват да изкарат всичко, което пишат/правят ужасно готино. Чудя се "ами ако аз започна да пиша"- дали и аз ще имам десетки последователи, които да ми оставят прехвалени коментари и да ми подаряват пуловери на Родарте (ъъъ.. български) за рождения ден? И после се сещам- аз живея в България! Аз имам финансови възможности, които да ми позволят да нося различна дреха всеки ден в рамките на една седмица, не повече. Аз съм ученичка! Аз имам времевите възможности да изляза през уикенда с приятели и да направя няколко снимки с картонена чаша кафе в ръка. Къде са скъпите марки, къде са партитата, къде са известните личности? Тук осъзнавам, че моят блог би бил пълен провал и се отказвам. Но все пак искам пуловера на Родарте за рождения си ден. Има ли богати чичковци, които четат блога ми? Моля? Ще се усмихна само за вас, обещавам..
Отдавна не бях писала (а, чакайте- от преди няколко дни), но пък не обичам и постове само с текст, освен ако той не е "невъобразимо гениален и въздействащ", затова реших да пусна няколко снимки. Разбира се, ако Мързелът не властваше над мен, всеки ден щях да пускам безполезни снимки на дрехи, но.. властва. Благодарете на него, не на мен!