C'est la vie ou...?
Оня ден разбрах нещо, за което си мислех, че не би ми направило впечатление. Честно ли? Никога не можем да си представим какво наистина ще се случи, как наистина ще реагираме и бихме се чувствали. Откровено казано, все още съм изненадана от себе си и се чудя дали състоянието ми не се дължи на нещо съвсем различно.
Първоначално, откровено казано, реакцията ми беше абсолютно очаквана от мен. Всъщност отговорът ми на новината, начинът, по който се почувствах, беше като рефлекс. Дори не се замислих какво става. Не се замислих и по-късно и всъщност сякаш нямах нужда, не я изпитвах, да го правя. Само че мислите сами си дойдоха и се настаниха в ума ми, така че дори и игнорирани да ме дерзаят и да ми влияят.
И ето, докарах се до апатия. Всъщност и това е твърде силна дума за случая. Защото вътрешно съм като че ли малко бясна, малко разочарована, малко тъжна, малко объркана. Вътре съм микса на една вихрушка. Външно едва ли ми личи, но пък може би очите ми наистина блуждаят нейде. Може би продължавам, започвайки от онзи момент, да върша всичко рефлексно, без да се замислям и без да влагам особено усилие.
Тази сутрин, обладана от тия тъй неприятни мисли, обаче се замислих. Практически, това, което се случи си беше неизбежно. Не, не е необратимо, но пък си беше някакъв странен очакван резултат от купища случайности, повтаряни до толкова, че превърнали се в ежедневие. На същата тази практика, нямах никакъв пръст в това. И се сетих за всеизвестната крилата фраза: C'est la vie!, или казано на български, "Това е животът!". И си казах: Що за непукистка мисъл! Нима животът, всичко около нас, е безспирна река, срещу чието течение не бихме могли да се бунтуваме, да плуваме. Нали ние бяхме ония, които правеха живота си такъв, какъвто е? Ние градяхме своята съдба, нали така? Тогава какъв човек би могъл да възкликне такова нещо?! Колко ли отчаян е бил той, за да не си спомни за множеството примери, които историята ни е дала, че живота не е само низ от случайности и чужди избори, виновни за нашето щастие или нещастие.
Ако трябва да сме честни, ние не можем да спрем реката да тече, рано или късно тя пак намира своя път. Но пък можем да изберем накъде да тече. С много усилия, с много желание, вяра и труд. Тъй че може би просто трябва да вземем нещата в свои ръце и да се опитаме да променим фактите.
Друг е въпросът дколко сме способни...
Първоначално, откровено казано, реакцията ми беше абсолютно очаквана от мен. Всъщност отговорът ми на новината, начинът, по който се почувствах, беше като рефлекс. Дори не се замислих какво става. Не се замислих и по-късно и всъщност сякаш нямах нужда, не я изпитвах, да го правя. Само че мислите сами си дойдоха и се настаниха в ума ми, така че дори и игнорирани да ме дерзаят и да ми влияят.
И ето, докарах се до апатия. Всъщност и това е твърде силна дума за случая. Защото вътрешно съм като че ли малко бясна, малко разочарована, малко тъжна, малко объркана. Вътре съм микса на една вихрушка. Външно едва ли ми личи, но пък може би очите ми наистина блуждаят нейде. Може би продължавам, започвайки от онзи момент, да върша всичко рефлексно, без да се замислям и без да влагам особено усилие.
Тази сутрин, обладана от тия тъй неприятни мисли, обаче се замислих. Практически, това, което се случи си беше неизбежно. Не, не е необратимо, но пък си беше някакъв странен очакван резултат от купища случайности, повтаряни до толкова, че превърнали се в ежедневие. На същата тази практика, нямах никакъв пръст в това. И се сетих за всеизвестната крилата фраза: C'est la vie!, или казано на български, "Това е животът!". И си казах: Що за непукистка мисъл! Нима животът, всичко около нас, е безспирна река, срещу чието течение не бихме могли да се бунтуваме, да плуваме. Нали ние бяхме ония, които правеха живота си такъв, какъвто е? Ние градяхме своята съдба, нали така? Тогава какъв човек би могъл да възкликне такова нещо?! Колко ли отчаян е бил той, за да не си спомни за множеството примери, които историята ни е дала, че живота не е само низ от случайности и чужди избори, виновни за нашето щастие или нещастие.
Ако трябва да сме честни, ние не можем да спрем реката да тече, рано или късно тя пак намира своя път. Но пък можем да изберем накъде да тече. С много усилия, с много желание, вяра и труд. Тъй че може би просто трябва да вземем нещата в свои ръце и да се опитаме да променим фактите.
Друг е въпросът дколко сме способни...