Случайно
Днес пак я срещнах. Случайно разбира се. После си мислех да й пратя есемес от сорта на "този път бе значително по-добре, но все пак ще те помоля да престанеш" или "аз си мислех, че като знаеш откъде минавам ще избягваш този маршрут. пак разочарован", но ми се стори, че в обичайното ежедневие, лишено от каквато и да символика и (малко префарцунено казано) поетичност, тези думи ще изглеждат обидни, прекалени и безсмислени. Пък и може би защото се страхувах, че все пак тя ще ги приеме съвсем насериозно, без да обърне внимание на болката и гнева ми и опита ми да си ги иронизирам. Какво? Сякаш не сме всички егоисти?
Тъкмо се подреждах на опашка на един клекшоп, когато огромните й космическо черни очи се материализираха от нищото и преди да усетя се блъснаха в мен с адска сила. И преди да се осъзная тя пак ми мина с онзи стар номер. Доброта, невинност. Шибана малка кучка. Тя навярно е човекът, който най-силно ме е наранявал и унижавал и при все - пак повярвах на детинското чисто изражение на лицето й. Леко свела глава надолу, меката й коса около челото, естествено тъмните й устни образуват безмълвна усмивка преди да промълвят "Здравей" и да ме оставят глух, ококорен, изглупял. Отминава ръка в ръка с новия си иднеаноподобен приятел с гладка кожа и дълга коса, вързана на опашка. Смотан програмист. Как мразя програмисти.
Да. Май очевидно завиждам. Не на него, не на нея. А въобще на хората, които умеят да не си губят времето с чувства.
И така, вървя гризкайки на големи парчета шоколада, който взех от клекшопа, докато се опитвам да се настроя сурово. Със суровото настроение на хирург, който трябва да ампутира нещо от самия себе си, без упойка. Мъж!, нали така беше. Ето го ножа, ето я там-жлезата за рязане. Кълцам без болка, само малко се мръщя, че жлезата е по-хлъзгава, отколкото очаквах и постоянно я изпускам. Освен това се оказва и по-голяма. Гледам-там, където съм рязал преди, тя е зараснала, стройна и гъвкава - пръска в очите ми някакъв секрет от спомени - "Кой ги знае вече дали са истински или измислени", казвам си. Всичките тия травиалности за накапаната й тук-таме от какови бемки кожа на светлината на сутрешното слънце, за игривите кестеняво-златисти отблясъци на косата й, за усмивката й докато ме изненадва с нещо приятно, за опияняващите танци, които ме удрят по-силно от захарна експлозия в мозъка, за плахия поглед в меките сенки на равните вежди, докато я притискам към себе си, за непокорния танц на изневярата й, за ококоренто й мълчание и за лъжите - да, всичко туй трябва поне наполовина да е измислица, проекция на разни филми, книги и други измишльотини, от които съм се повлиял. Нещата са много по-прости - никой за никого, нищо. О, да. Точно така. Именно. Точно така... Режи.. режи до дъно! (някой да ми даде трион!)
Тъкмо се подреждах на опашка на един клекшоп, когато огромните й космическо черни очи се материализираха от нищото и преди да усетя се блъснаха в мен с адска сила. И преди да се осъзная тя пак ми мина с онзи стар номер. Доброта, невинност. Шибана малка кучка. Тя навярно е човекът, който най-силно ме е наранявал и унижавал и при все - пак повярвах на детинското чисто изражение на лицето й. Леко свела глава надолу, меката й коса около челото, естествено тъмните й устни образуват безмълвна усмивка преди да промълвят "Здравей" и да ме оставят глух, ококорен, изглупял. Отминава ръка в ръка с новия си иднеаноподобен приятел с гладка кожа и дълга коса, вързана на опашка. Смотан програмист. Как мразя програмисти.
Да. Май очевидно завиждам. Не на него, не на нея. А въобще на хората, които умеят да не си губят времето с чувства.
И така, вървя гризкайки на големи парчета шоколада, който взех от клекшопа, докато се опитвам да се настроя сурово. Със суровото настроение на хирург, който трябва да ампутира нещо от самия себе си, без упойка. Мъж!, нали така беше. Ето го ножа, ето я там-жлезата за рязане. Кълцам без болка, само малко се мръщя, че жлезата е по-хлъзгава, отколкото очаквах и постоянно я изпускам. Освен това се оказва и по-голяма. Гледам-там, където съм рязал преди, тя е зараснала, стройна и гъвкава - пръска в очите ми някакъв секрет от спомени - "Кой ги знае вече дали са истински или измислени", казвам си. Всичките тия травиалности за накапаната й тук-таме от какови бемки кожа на светлината на сутрешното слънце, за игривите кестеняво-златисти отблясъци на косата й, за усмивката й докато ме изненадва с нещо приятно, за опияняващите танци, които ме удрят по-силно от захарна експлозия в мозъка, за плахия поглед в меките сенки на равните вежди, докато я притискам към себе си, за непокорния танц на изневярата й, за ококоренто й мълчание и за лъжите - да, всичко туй трябва поне наполовина да е измислица, проекция на разни филми, книги и други измишльотини, от които съм се повлиял. Нещата са много по-прости - никой за никого, нищо. О, да. Точно така. Именно. Точно така... Режи.. режи до дъно! (някой да ми даде трион!)