Дъжд от сълзи
В училище имаме конкурс за литературни творби и аз участвам с този разказ :д.
Дъжд от сълзи
Наблюдавайки дъжда през прозореца на старата барака, Ева осъзна колко грешно бе постъпила, като е избягала. Вярно че родителите й може би бяха реагирали пресилено, но тя знаеше, че я обичат и тя тях също. Сигурно в момента я търсеха. “А може би не.”- помисли си тя. - “Може би вече не съм тяхна дъщеря.”
Вятърът се усили и завътря дъжда във вид на торнадо. Със сила го вкара през дупката на липсващия прозорец и удари Ева, намокряйки я от глава до пети. Тя се дръпна рязко назад в неуспешен опит да избегне оплискването и седна в отдалечения ъгъл, зъзнейки. Шортите и тениската й бяха подгизнали. Обувките й бяха пълни с вода. От косата й се стигаха капки, които безшумно падаха върху гърба й или на пода. Цялата бе мокра. Треперейки от студ се сви на кълбо и обгърна краката си с ръце. Подпря брадичка на коленете си, като се мъчеше да се стопли. Но това бе трудно постижимо, дори невъзможно. Температурата бе около нулата и дъхът й излизаше на пара. Крайниците й бяха ледени, но челото й бе горещо. Имаше температура.
Минутите се изнизваха, часовете минаваха. Но за Ева всяка секунда бе кошмар- тя бе сама, болна и гладна. Можеше да умре от студ или да изнемощее от липса на храна. Но на нея й се струваше, че по-скоро би починала от мъка. Тя обичаше семейството си и наистина искаше да се върне, но... нещо я спираше. Майка й бе казала “Ти вече не си моя дъщеря. Детето, което аз възпитах, никога не би постъпило така!” Сълзи се отрониха от очите й при спомена. Тя зарови глава в коленете си. Помнеше какво бе направила тогава- бе избягала. Бягаше и сега. Страхуваше се да се върне. Страхуваше се да види разочарованието в очите на майка си. Именно от страха бягаше и именно от страх се бе държала така предната вечер.
Празнуваше 17тия рожден ден на своя съученичка. Имаше танци и алкохол. Всички пиеха и уверяваха Ева да прави същото. А тя се страхуваше. Боеше се, че ако не пие, ще ги разочарова и те ще я отхвърлят. Няма да са й приятели, нямаше да искат да общуват с нея. От друга страна не искаше да се напие и да върши глупости. А точно така стана. Тя нямаше опит с алкохола, беше като марионетка в ръцете на своите съученици.
Към два през нощта цялата група пропадняци, заедно с Ева, излязоха от заведението и започнаха да скитат по улиците. Потрошиха няколко коли и, макар Ева да нямаше никаква вина, тя също бе задържана от полицията. Няколко часа по-късно бе пусната на свобода- камерите от близките сгради бяха даказали невинността й. Родителти й бяха дошли да я вземат и я откараха вкъщи. По пътя никой не продума. Ева очакваше заплахи, скандал, наказание или най-малкото- конско. Но те стояха непроницаеми и мълчаливи като статуи. Мина й през ум да се извини, но не намери думи. Пък и едно извинение нямаше да оправи нещата.
На вратата на дома бе чула думите на майка си. Думи, което я накараха да побегне. Никой не я последва, никой не извика подире й. И на нея й бе ясно- тях вече не ги интересуваше.
Замисли се за сестра си- Елеонора. Тя щеше да я разбере. Винаги го правеше. Ева знаеше колко чиста бе Нора. Това дете бе най-състрадателното същество. На Ева понякога й се струваше, че е ангел. Защо не можеше и тя да бъде като нея? Облегна се на стената и вдигна глава нагоре. Температурата й се покачваше и това я изтощаваше. Ако преживееше тази нощ... всъщност, Ева нямаше представа какво ще прави. Трябваше да се прехранва сама като първобитните хора и да живее в бараката. “Не, тук може да ме види някой познат. А аз не искам. Не мога. Трябва да ида по-далеч.” Но къде можеше да отиде? Кой ще я вземе на работа? Тя имаше основно образование и тъкмо бе завършила 10 клас. В най-добрия случай щеше да стане продавачка, но далеч по-вероятно беше да е чистачка. Този персонал никога не стигаше. Ева осъзна: чакаше я нещастен живот.
Ами ако се върне? Дали баща й някога ще й прости? Дали майка й отново ще я погледне с тази обич, както преди? А сестра й? Дали щеше да я разбере, както Ева си мислеше? Ами ако и тя е твърде засрамена и предпочете да казва, че няма сестра?
Ами тогава няма да има.
Ева започна да отмалява. Губеше сила. Но знаеше, че не трябва да заспива. Можеше да умре от студа или от треската. Нямаше намерение да рискува. Стана, подпирайки се на стената с едната ръка. Погледна- продължаваше да вали силно, както преди. И вятърът духаше все така яростно, макар бавно да утихваше. Ева походи из бараката и седна на стола пред бюрото. Опитваше се да се разсее от мрачните мисли, изпълнили главата й, но времето, най-вече дъждът, й напомняха за чувствата й, за всичко, което се бе случило.
Замисли се за бараката и колко много значеше тя за нея. Тук имаше все хубави спомени. Като по-малки, с Нора често бяха идвали тук. Седяха или тичаха, пееха или играеха. Но винаги заедно. Те бяха близначки, а бяха принудени да бъдат разделени.
Отново си спомни предната вечер. Стоеше в стаята си и драскаше рисунки в една тетрадка, когато разбра, че Елеонора няма да ходи на рождения ден. Самата Ева не беше поканена. В училище съучениците й не се интересуваха от нея, не общуваха с нея. Беше им полезна само когато имаха контролно. Тогава използваха така познатия израз “Нали сме приятели..” През останалото време я игнорираха, когато е там, а когато я нямаше- говореха гнусни лъжи. Първоначално, когато чу, че сестра й няма да ходи, Ева се опита да я разубеди. За разлика от самата нея, Елеонора бе харесвана или най-малкото уважавана. Ева не искаше Нора да изпитва същото- ненавист от всички страни. А техните съученици обичаха да се играе по техните правила. Който не го спазваше- беше аут. А който го спазваше- беше “най-добрият приятел на света”. Елеонора обаче отсече с думите “Утре ще ти кажа защо не отидох. Всъщност ти сама ще видиш.”
Тогава Ева я осъни идея. Да иде на купона вместо сестра си. Двете си приличаха като две капки вода и бе трудно да ги различиш. А за съучениците им- невъзможно. Те щяха да я харесат и тя после щеше да им каже коя е. Щяха да я приемат при тях. Тя щеше да е готина.
На Ева изведнъж й стана ясно- Нора се беше опитала да я разубеди тогава. Беше се опитала да й каже какво може да последва. Но Ева не я послуша. Трябваше да я послуша. Тогава нямаше да се напие и всичко това нямаше да се случи! Нора го беше придвидила. Тя беше по-умната и по-пресметливата от двете.
Толкова еднакви и все пак толкова различни.
Ева се усмихна, но това не беше радостна, а по-скоро тъжна усмивка. Започна да се унася и последното, което помнеше от тази нощ е, че вятърът спря.
Но тя нямаше спокоен сън. Мяташе се наляво и надясно и крещеше. Бягаше, заедно с родителите си и Нора. Първо умря баща й.. после Елеонора. Ева осъзна- не можеше повече да живее. Не и без тях. Спря и се обърна назад. Вече не бягаше. Чакаше съдбата си и беше готова да я посрещне. Защото не можеше да живее без семейството си. Тогава майка й застана пред нея и умря вместо нея. Ева изкрещя “Мамо, не!” миг преди да се събуди. Сърцето й биеше лудо, цялата трепереше. През нощта се бе изпотила и сега почти нямаше температура. Спомни си съня си и се изправи до прозореца. Дъжд вече нямаше, на небето грееше ясно слънце. Загледа се навън- семейството й е някъде там и тя щеше да е с тях до последния си дъх. Както майка й я беше защитила в съня й, така щеше да го направи и в реалния живот, ако се наложеше. Ева вече бе сигурна. Два пъти по-убедена бе, че тя ще направи и невъзможното за семейството си.
Стоеше така, когато чу далечни викове. Не можеше да разбере нито кой вика, нито какво казва. След малко в далечината забеляза приближаващи се фигури и чу познат глас. Изтича навън сякаш привлечена от гласа. Спря, погледна бараката, усмихна се и се затича напред. Спъваше се и падаше, но ставаше и продължаваше. Отново тичаше, но този път не бягаше. Спасяваше се.
Най- отпред в колоната беше майка й. Мокра и подгизнала, също като дъщеря си. Когато се погледнаха очите и на двете светнаха. Ева се хвърли в прегръдката на майка си и зарони сълзи.
- Съжалявам, Евелина, съжалявам, миличка. - майка й избухна в плач.
- Аз съжалявам, мамо. Прости ми.
- Обичам те.
- И аз те обичам, мамо.
Дълго стояха така, прегърнати, огрявани от слънчевите лъчи. Това нежно рамо, изстрадало толкова много заради нея, продължаваше да й бъде опора. Даваше й любов, каквато само майката можеше да дари.
Ева пусна майка си и се огледа. Баща й стоеше настрана и Ева, знаеше, че й беше простил. В очите му се четеше обич и загриженост. Подкрепа и топлота. Ева споделяше чувствата му. Прегърна го и почувства как той й дава сила. Знаеше, че с негова помощ ще се справи с всичко.
И сестра й. Ева застана пред нея и я огледа. Зелените очи на Нора не откъсваха поглед от нейните. Нора никога не я беше обвинила в каквото и да било. Тя просто я искаше обратно. За да бъдат пак двете половини на едно цяло..