Смисълът
И както много отдавна бе казано, един ден Жертвата ще тръгне на лов за Ловеца...
Изказват се мисли, че писането и правенето на сайтове е блогове е безсмислено. Че ние си пишем, а управниците си правят каквото си искат. Че кучето си лае, а керванът си върви. Че не можем да повлияем на процесите, и че те, нашите унищожители владеят света и всяка Съпротива срещу тях е обречена. Позволете ми да възразя. Не съм съгласен с насажданото чувство за безнадеждност. И ще ви кажа защо.
Управниците не правят каквото си искат. Те правя каквото им заповядат. Писането не е само отдушник, то е средство да повлияем върху мисленето на още хора. А пък мисълта е основата на цивилизацията, на света, в който живеем. И враговете ни не са нито така всемогъщи, нито така единни както изглеждат. Нещо повече. Скоро ще се случат събития, които ще променят до неузнаваемост нашия свят. ситуацията не е безнадеждна, геноцидът може да бъде преодолян. Само че как да предложиш билка, ако не знаеш каква е болката?
За да излезеш от дупката, трябва първо да осъзнаеш, че си паднал в дупка, а не да се заблуждаваш, че си на свобода. За да се освободиш от робството, трябва първо да осъзнаеш, че си роб, а не да си въобразяваш, че си свободен. За да избегнеш смъртта, трябва първо да осъзнаеш, че те водят към бесилката, а не на ресторант.
Безсмислено е да се оплакваме пред властите и институциите. Безсмислено е да се оплакваме, че материалното ни положение се влошава, защото такава е целта - да обеднеем. Да останем без имущество, без спестявания, без нищо, върху което да се опрем. Безсмислено е да се оплакваме, че животът ни е застрашен. Било от закриване на болницата ни, било от недосегаемите цигански банди. Защото крайната цел на враговете ни е такава - тази територия, тази някога наша земя да бъде обезбългарена. Тоест в едно съвсем близко бъдеще тук да не останат българи. И доколкото останат, те да бъдат незначително малцинство. Безсмислено е да се оплакваме, че един или друг закон бил несправедлив, че противоречал на някаква си Конституция и на някакви си международни документи. Защото ние не сме свободни хора и не живеем в свободна страна. Ние права нямаме. Ние не се ползваме нито от законова, нито от каквато и да било закрила. Ние сме обречени на изтребление. Конкретни примери можем да изброяваме до безкрай. Позволявам си малък съвет. Нека тези примери не се превръщат в самоцел. Нека примерите да бъдат само илюстрация на цялостното положение. В противен случай рискуваме да се загубим в дебрите от неизброими по-големи или по-малки престъпления срещу България и срещу българите. И пак да не проумеем какво, как и защо се случва. Тоест да посочим всяко отделно дърво, но да не видим цялата гора.
Това е първата стъпка - осъзнаване за реалното положение, в което се намираме.
Втората стъпка е търсене на изход. Какво трябва да направим, какво да предприемем, за да останем живи? Какви практически действия трябва да извършим, за да оцелеят децата и внуците ни в този нечовешки свят? Как да преодолеем Злото? Как ще бъде полезно за нас да постъпим? И не на последно място, ще съумеем ли да се справим сами?
Ако отговорът на последния въпрос е да, то хубаво. Да запретнем ръкави и да го направим. Но ако видим, че не се справяме сами, то не е ли по-разумно да потърсим съюзници и приятели? Защото време не остана. Никакво време нямаме вече. Съвсем скоро, след две, пет, най-много до десет години ние ще трябва да избираме: живот в чужбина, в изгнание или смърт в бивша България.
Трудно ви е да повярвате, но е така. Огледайте се около вас, направете равносметка на последните години и ще се убедите, че ви казвам истината. Нещо трябва да се направи. Нещо трябва да направим, ние да го направим.
Хайде, нека стигнем до мисълта за неизбежността от действия, до мисълта, че нямаме друг избор. Стигнем ли дотам, ще ви кажа как и накъде да продължим. А може би вие ще предложите по-добра посока и по-добър пък, кой знае…
http://eltimir.ucoz.ru/news/smislt/2010-01-30-800