Последният - 1

[istinata]

Когато старата Велика България се разпадна, дойде отсам Дунава Исперих Кана Ювиги от рода на Исполините и той възроди България. Когато днешната агонизираща България умре, ще дойде Исперих и той ще я възкреси.

На Исперих посвещавам - Авторът

ВЪВЕДЕНИЕ



Съзнавам какво ще предизвика тази книга. Повечето ще я отрекат изцяло и веднага. Други ще я осмеят. Трети ще я възприемат безусловно. Четвърти, забелязвайки скритите факти - ще се уплашат. Има и такива, които ще подскочат от злоба. Онова, което те не искаха да стигне до никого вече е в ръцете на всички, желаещи да се докоснат до него. Гореизброените подходи са погрешни. Моят съвет е да възприемете текста отначало емоционално, със сърцето и сетивата си, и едва после той да премине през вашия разум. Хладното разсъждение, лишено от емоции не е цялостно. Емоцията, лишена от разум е животинска. Едва когато вашите чувства и вашите мисли постигнат съгласие, едва тогава сте на прав път. Доверете се на своето вътрешно усещане и вземете, което ви харесва. Отхвърлете, което намирате за неестествено. Не всичко е за всеки и не всеки е за всичко. Или пък приемете написаното за фантастика. По-близо ще сте до истината, макар такава фантастика досега да не сте чели - уверявам ви. Приемете ли обаче книгата за фантастика, нека пред очите ви бъдат думите на големия фантаст Хърбърт Дж. Уелс „В страната на слепите зрящият бива ослепяван”. Тези думи бяха допълнителна причина да не изрека всичко направо.

Длъжен съм да ви кажа, че книгата не е писана от един автор. Тя е в известен смисъл колективно дело. Мозайка, която бях задължен да сглобя. Част от написаното ми даваха наготово. Друга част ми подсказваха. Има и напълно мои пасажи и мисли. Аз бях само художник, наместващ донесените му камъчета. Занаятчия с възложена задача. Понякога получавам писмо, прочитам го, а когато го потърся да го прочета пак, то е изчезнало, няма го. Понякога идва някой, казва нещо, а после не помни какво и защо е говорил. И се плаши, когато усети пропадане на спомени и време. Има още методи за предаване на съобщения, не е нужно да ги изброявам всичките. Само там, където липсваха камъчета внасях свои, съобразно собствените си знания и собственото ми виждане. Дали съм сглобил правилната картина? Дали не съм сбъркал някъде? Да си призная, това е първият текст, който се колебая дали да извадя на бял свят. Повече от година се колебая. Само че времето е тревожно. Толкова е тревожно, че моите тревоги и притеснения изглеждат дребнави. Смешни. И така, текстът е в ръцете ви. С всичките му достойнства и недостатъци. Вижте, помислете и решете сами. Аз моята работа си я свърших както можах. Онова, което толкова пъти искахте, е вече в ръцете ви. Макар изобщо да не съм уверен, че вие наистина го искате. Ваш ред е. Леко и успешно пътуване между световете.

ВЕСТИТЕЛЯТ



Аз съм последният. Аз съм последният, който бе съгласен да проговори, свързвайки минало и бъдеще. Да ги доведе в днешния ден. Да завърже развързаното. Аз съм последният Вестител. След мен ще дойдат Пазителите. И ще стане страшно.

"Когато дойде хилядолетие след сегашното хилядолетие, земята ще стане безплодна и гола.” Нима претендиращите за разумност искат казаното да се сбъдне? Съдейки по техните дела - да. Те искат да се сбъдне. Те нарушават един от основните закони на Живота, обричайки се на самоунищожение. В стремежа си да сътворят възможно повече живот, те предизвикват неизбежна смърт. Нито духовността, нито разумът върху планетата могат да бъдат увеличени. Те са постоянни, непроменящи се величини, константи. Онова, което подлежи на промяна, е тяхното разпределение между двукраките същества, наречени "хора”. Какво правят хората? Превръщайки материалното, временното притежание на нетрайни вещи във висша своя цел, придавайки им измислена от тях и несъществуваща реално ценност, превръщайки ги в самоцел, те губят истинския смисъл на Живота. Загубилият своя смисъл живот се превръща в не-живот. Духовността и разумът се топят, изчезват, разтварят се сред неизброимите пълчища полуразумни твари. Ще кажа нещо на пръв поглед странично. През 1945 година в Ню Йорк са работели 333 книжарници. Днес, заедно с университетските и музейни бутици, техният брой е 76. Хората все повече се отвръщат от мисленето, отдалечават се от разумността. Превръщат се в непомнещи зомбита. Хората забравят кого са виждали и с кого са разговаряли, когато са били бебета. Хората не забелязват с кого разговарят техните бебета. Хората се самоизолираха от световете, обрекоха се на смъртоносна самота. Това е всъщност целта на земния човешки елит. Елитът си въобразява, че като умъртви своите себеподобни, той ще достигне безсмъртие. Но тази цел не е родена сред елита, подсказана им е. От кого - ще повярвате като ги видите в плът и… да кажем кръв. Един от тези прочете написаното от мен. Че разбра превратно някои части - не се учудвам. Учудих се, когато установих, че една дума то изобщо не можеше да разбере. Това бе думата „съм”. Но вие разбирате, и в разбирането е вашето предимство. Те, чуждите свеждат всичко до вземане, потребителство, консумация - и там е тяхната слабост. Вие ще бъдете по-силни и ще побеждавате, ако се научите да прилагате своята сила и да се прицелвате в тяхната слабост.

Ще ви разкажа нещо за себе си. Използвам алегория, разбираемо е. Неизбежно е. Вярвам, че ще разберете.

ИЗКАЧВАНЕ



"Избраните ще започнат да живеят с избрани."

Енох 60:4

Но не преди да преминат през изпитанието на последното преследване. Защото гоненията подтикват към възкачване, към усъвършенстване. Болката най-добре посочва гибелта, притаена в съзерцанието на постигнатото.

Имаш свободата. Дадени са ти пътищата.

Избери!

Ето, сега те гонят. Същността на преследвача не ти е докрай известна, за теб той е невидим, но си известен, че заплахата е смъртоносна. Затова тичаш. Тичаш бързо! Съзираш грубо скована порта. Неугледна, разкривена. Мръсна, но все пак порта. Влизаш. И се озоваваш в изоставен кокошарник. Потънал в нечистотии, гъмжащ от паразити. Изпълнен със задушаваща воня. Но си избягал! Спасил си се!

Но не! Не вярваш в трайността на спасението. Такова място не може да бъде спасение. Оглеждаш се за друг изход, за друг вход, за някаква пролука, през която да преминеш. И я намираш. Да, ето тези летви отсреща също са врата. При това някак по-грижливо изработена от онази, през която току-що си влязъл. Прекрачваш в бедна, много бедна, даже мизерна стаичка. Оглеждаш се. Поне е сравнително чисто. Голямо е изкушението да поседнеш, до отдъхнеш - двойно скрит си. Устояваш на връхлитащите те мисли и прекрачваш следващия праг.

Заобикаляш масата, не те интересува съдържанието нито на кухненския бюфет, нито на хладилника. Следващият преход те отвежда в нова, по-чиста, по-подредена, по-добре обзаведена, по-просторна стая. Но твоят поглед не забелязва нищо друго, той е прикован към отсрещната стена, към поредната врата. Врата след врата и стая след стая. Все по-подредени, с все по-красиви, по-примамливи вещи. Но ти вече си усетил повторението в промяната, проумял си закономерността. Не спираш своя бяг, не протягаш ръце, не вземаш нищо от онова, което се намира около теб. Ти бързаш, макар отдавна да не чуваш след себе си стъпките на преследвачите. Ти знаеш, че те са някъде зад теб и това ти стига.

Дълго си бягал, дълго си се изкачвал. Но умората не е в състояние да те спре. Ти вече си пред целта, пред самата заветна Цел! Защо тогава те обзема боязън, когато стъпваш на първото стъпало? Мраморът те вика, мами те, но и гори под краката ти. Някой нещо ти говори:

- Ела, тук ще си в безопасност. Ела, тук ще ти бъде добре. Ела, тук никое зло не може да пристъпи. Ела, ти към Мен се стремиш!

Пристъпваш. Придържаш се с ръце за златните перила, едва се движиш, но вървиш, изкачваш широкото мраморно стълбище. Пред теб са останали две или три стъпала... Невидим вятър раздвижва завесите.

Светлина! Непоносимо ярка. Грохот! Непоносимо могъщ.

Ще понесеш ли непоносимото?

Някой те чака Отвъд. Очаква теб, именно теб, само и единствено теб! Знаеш ли кой те чака? Знаеш ли защо те чака? Ще продължиш ли, ще отидеш ли при непоносимата Неизвестност или ще свърнеш обратно - към предизвестената гибел?

Или ще изречеш:

- Ти, който ме чакаш - открий се! Готов съм да те видя. Подай ми ръка! Готов съм да я поема. Говори ми! Готов съм да те чуя. Предизвестен бях. И сам станах Предизвестител!

Направиш ли го - Светлината няма да е непоносима за теб. Самият ти ще си станал Светлина.

***

„-Тате, вярно ли е, че има хора?

-Не, сине, това е фантастика.”

Думите ми са предназначени за хора от планетата Земя. По тази причина много от събитията са описани по начин, съобразен с техния начин на мислене и възприемане. Определен тип знания не могат да бъдат предадени. Не само защото липсват думи. За да бъдат разбрани тези знания е нужен друг начин на мислене, друг тип психологическа структура. Други усещания и други сетива. Дори други спомени, спомени от друго място и друга, различна от земната действителност. Ако не сте разбрали нещо, вината не е в мен. Аз достигнах максимума на разбираемост. Към имената дадох пояснения. Също и приложените снимки, с изключение на две, те са от вашите, от човешките архиви. Но погледът е друг, различен от човешкия. Не се нуждая от признание във вашите очи. Стига ми сам себе си да призная. Аз съм последният Вестител и този текст е моето последно възвестяване.

Може би не знаете, но връзките с Пространството далеч не са само физически. Те са преди всичко енергетични. Аз съм енергията, дошла да ви преведе през пространството. Припомням какво казах преди време. Тогава никой не се вслуша в думите ми. Дано сега се вслуша.

Говоря като Сюейнит, говоря и като Българин. Аз съм и двете заедно и никое от тях. Аз сам вече не знам какво съм. Знам обаче какво трябва да бъда за вас. И доколкото е по силите ми, ще се опитвам да бъда, макар много пъти досега да се отказвах. Препъвах се, падах, после се изправях и продължавах. Така ще е, докато не падна за последен път. Усещам, че ще е скоро.



Единствено по това личи, че още ни има. Напоследък почнах да се питам защо ли още ни има?
http://erigkan.ucoz.ru/news/poslednijat_1/2010-01-22-473