Cuddy's serenade - fic
Обожавам тази мелодия. Може би заради историята, която се крие зад нея, може би заради блестящото изпълнение на Хю Лори, или погледа на героя му, докато я изпълнява. Днес я слушах за кой ли път. Понякога думите не могат да опишат нещо толкова силно, но музиката.. Тя никога не се проваля... Защото идва от душата. Особено, когато идва от душата.
Надали някой ще разбере написаното, ако не е проследил живота на брилянтния лекар от сериала...Това е, което видях аз...
Cuddy's serenade
Последната сцена от Неверникът
Доктор Хаус
С3 Е15
Because if there's one thing scarier than uncertainty over the existence of the divine, it's that absolute certainty that you're falling in love and it'll only end up breaking your heart.
Снегът навън падаше тихо и безизразно. Студът не можеше да бъде по безпристрастен. Бялото покриваше всичко, сякаш се опитваше да спре времето.В една друга реалност съзнанието на човек се разхождаше по местата, където никой не би отишъл доброволно и рисуваше картини на самота и вихрушки. Отчаяно бяло, скриващо огъня на непрестанно измъчващите ни емоции и черното в чувствата и несбъднатите ни надежди. Частички изгубено щастие, прелитащи над хаоса в душите. Топящи се като снежинки.
Ако времето бе способно да заличи човешките грешки, и да започваме отначало, като сменящи се сезони, преродени и чисти, без болката от натрупани като преспи страхове или слепи илюзии…
Не я видя да застава до него пред вратата. По-скоро я усети. Постоянното присъствие и деликатен парфюм. Почти можеше да го почувства по нея - страх и колебание, желание и тревога. И нещо друго, за което нямаше думи. Или не искаше да търси.
Нямаше причина да се спират пред вратата. Но и двамата го направиха.Сякаш всеки чакаше другия да проговори. И никой не го правеше. А снегът навън напомняше, че времето не спира и бавно се превръща в техен враг
Времето не лекува. Действията ни го правят. Дори и тази истина да бе абсолютна за много хора, Хаус вече не вярваше в нея. Времето бе заличило много, но повечето рани бяха останали да кървят дълбоко в него. Бе нанесъл не по малко- тези , за които собствената му душа носеше белези, но от тях следи нямаше. Само болка. И нито времето, нито действията му биха могли да я заличат. Усещаше болките на жената до него. Усещаше и страха й, и вярваше, че той бе отговорен за него. Без да вярва ,че нещо ще бъде способно да ги изтрие. Или да му бъдат простено.
Не знаеше простата истина, че вече му бе простено. Че жената до него не страдаше от раните, които бе нанесъл, а само от отсъствието му в живота й.
-Студено е навън - липсата на смисъл в тази реплика казваше всичко. Достатъчно бе да се вслушаш в гласа му. Един от онези страшни моменти, когато стените не издържаха и се срутваха, за да го оставят гол и уязвим за всичко, което тя би могла да му причини. Тъгата в гласа му, отчаянието и отсъствието на всякаква надежда биха прокънтели като вековни камбани за всеки друг , но не и за нея, не и в този момент.
Тя чуваше друго.
Възможност. За него да бъде жесток отново, моментна слабост за която щеше да плаща дни и седмици наред, битка на воли, кой да бъде по-слабия за момент, докато очаква удара на другия.
- Поне си с обувки ,които покриват пръстите ти.- Най-лесният начин да се измъкнеш.Сух хумор, изречен с още по - сух глас, едно неизказано “ Страх ме е”, висящо над бездната между тях. Бездна, дълбока безкрай, но и страшно тясна. Чакаща една ръка да се протегне и да създаде мост, който да ги свърже. Ръка, която никога не се протягаше.
Той се чу да изрича едва доловимо:
-Значи е тази нощ… - огромното му нежелание да повдига темата се бореше със също толкова огромното му желание да… да какво…? Изключен бе въпросът да се извини, нямаше за какво, а и той не беше такъв. Знаеше и че тя не го очаква. Но незнайно защо думите му прозвучаха като извинение за всичко, което бе направил тези дни, за всички нищо незначещи думи, за битките срещу себе си и нея, за обидите и грубия тон, който целеше да убеди някого в това, което той самият отказваше да повярва
- Да. Страхотно време , нали… - вероятно бе прекрасна възможност за него да изтъкне ,че дори самата природа бе срещу нея и плановете й. Че самият Бог, в който тя не вярваше, й отмъщава за лицемерието. Но това бе твърде лесно за него, защото той не го направи. Това, което тя не знаеше, че той не търсеше повод да я напада, да се заяжда или да изпробва силата на сарказма си срещу нея.
- Може би ще имаш късмет и сестра ти ще реши, че пътищата са твърде опасни да пътува…- срамежлива и почти невидима усмивка, пълна с повече тъга, отколкото тя някога щеше да види на лицето на истински тъжен човек. Жената не я забеляза. Бе потънала в собствените си мисли.
Засмя се на шегата му и го погледна.
-Стискам палци…
Той отново бе застанал сериозен. Умълча се. Погледна снегът навън и му се прииска този сняг да бъде дъжд, буря с гръмотевици, чиито тътен да заглушава мислите му. Да не чува нейното дишане до себе си, да не чува предателския глас в главата си , които отново крещеше ,че игрите не водеха до никъде, а колкото и да се опитва да избяга, няма да успее.
Загледан напред не видя как върху лицето на жената се бореха съмнения и неувереност, и желание да каже нещо. Нещо,което я тормозеше дни наред. Една малка, но много съществена истина, която я ужасяваше. Защото веднъж изречена, щеше може би да отприщи нещо, за което не бе подготвена.
“Искам те в живота си”
Радваше се, че никой не може да чуе какво ставаше в душата й. Не знаеше кое щеше да надделее- дали страхът или желанието. Но със сигурност двете водеха люта битка, сякаш опитвайки се да я заблудят, че решението не е взето отдавна. И само отлагаха неизбежното. Защо бе толкова трудно? Знаеше какво иска, винаги го бе знаела, но успяваше да се оплете в безцелни замисли и надлъгване с човека, за когото бе сигурна , че винаги ще я победи на това поле… Просто защото имаше повече опит.
Пое дълбоко дъх. Погледът и търсеше нещо, върху което да се спре, а вътрешната борба сякаш бе изписана на лицето й. Съвсем безмислено. Защото щеше да го каже. Няколко прости думички…:
-………….
-Забавлявай се тази вечер.
И просто така той взе решението вместо нея. Цялата й смелост се изпари.
И просто така моментът отмина. Незнайно защо от думите му я заболя още повече. Искреността в тях я остави с едно неопределено празно чувство. Незнайно защо й прозвучаха сякаш я пуска да си тръгне, сякаш я оставя да живее живота си без да й пречи. Сякаш си отива от нея завинаги
Посегнаха към вратата едновременно и я отвориха.И всеки пое по своята си посока в снега, към своя си свят. Сам.
Страшно сам.
Часове по късно доктор Грегъри Хаус седеше зад пианото и натискаше клавишите безцелно, а само чашата със скоч му бе компания.
И пианото.
Единствената ценност в дома му и живота му. Единственото нещо, с което би могъл да сподели всичко, без да се страхува от ответна реакция или осъждане. Единственото нещо, което би могло да го разбере и да му помогне. Бягство от реалността. Предметът означаваше повече от всичките му притежания. И му предлагаше най-лесния начин да избяга. Разбира се ценеше мотора си, но понякога му бе невъзможно да го използва, а и не винаги да избягаш физически бе достатъчно. За Хаус никога не беше. Онова, от което се стремеше да избяга, бе вътре в него и дори най- дългия път не можеше да му предложи особена утеха. Физическа свобода, особено чувство да усещаш скоростта и пространството наоколо, да бъдеш или да изглеждаш
Но само толкова.Беше по -скоро играчка, с която непорасналото момче в него би могло да се похвали, да поиграе да се почувства горд, че притежава, сега когато имаше финансовата възможност да си я позволи, но само толкова. Пианото, от друга страна, му предлагаше онова, което най-много му липсваше.
Слушател.
Който не съдеше, не отвръщаше, не изискваше. Който би го разбрал..
Ръката му се плъзгаше по клавишите нежно, почти любовно.Останала във времето мелодия, емоция, мисъл за това, което никога не би могъл да изкаже.Звук на песен, или любовен стон, отчаяна въздишка, стенание от болка, гневен звук или радостен възглас…
Не знаеше какво свири. Нотите сами намираха пътя от съзнанието му към пръстите и се изливаха в красива, нежна и тъжна мелодия. Като приказка, която разказваш на дете, подбирайки думите , за да бъдат разбрани, но следвайки собствената си логика и разбиране за нея. История, на която не откриваш точното начало, и знаеш, че едва ли ще има край… Само смъртта слагаше някаква окончателност на нещата.
Но не винаги и не задължително.
Амбър си бе отишла…. Един млад обещаващ живот , една любов, прекъсната преди да е изживяна .Оставяща след себе си гняв и мъка… Разочарование може би.. И спомени от физическо присъствие. Младата пациентка на Хаус си бе напуснала този свят още дете. Но бе оставила след себе си надежда… Надежда за една жена, за която надеждата бе професия и призвание, но не и притежание.
Пъстите му затанцуваха в по-бърз ритъм. Почти весело. Странно напомнящ детска еврейска песничка.
Само за да преминат плавно в онзи съкрушаващ зов, който само самотата и копнежът можеха да изпратят.
Можеше да я види сега- познаваше добре всяка извивка на лицето й. Знаеше как би реагирала на всяка емоция, как биха се променили чертите й, как биха заблестели очите й.В този момент вероятно бе заобиколена от гостите си , показваща дъщеря си с гордостта на майка. Въвеждаше детето си в част от своя свят, в нейната религия, разказваща за богове и легенди , в които тя самата едва ли вярваше. Бе я нарекъл лицемер. Всъщност не го мислеше. Не повече, отколкото за всички останали. Знаеше защо го прави. И я разбираше.
Всъщност Къди бе станала майка на това дете. Бе я спасила. Инстинктите й подсказаха да отиде и да потърси, когато всичко сочеше, че бебето е мъртво. Хаус не посмя да се шегува с това. Той самия инстинктивно бе признал, че Рейчъл - нежеланото от никого бебе, се бе сдобило с две майки, освен биологичната си. Бездомната жена, която го бе намерила и се бе грижила за него, бе го обикнала , въпреки мизерията, която представляваше живота й. Инстинктът бе надделял. Любовта и човека в нея бяха победили пагубното влияние на наркотиците.
И Лиса Къди-жена на върха на кариерата и социалното положение, на която природата бе отнела висшето право да бъде майка.
Но желанието й да намери някого, на когото да даде любовта, си бе намерило израз по един парадоксален начин.
Хлапето- биологичната майка на Рейчъл ,починало в ръцете на Къди, бе оставило своето наследство под формата на любов.Тази любов щеше да намира израз в очите на една жена, познала в живота си тъгата и самотата.
Преглъщайки горчивината на собствените си думи, с които я бе обстрелвал седмици наред, Хаус не искаше да признае пред себе си простичкия факт, че Къди бе успяла там, където той многократно се бе провалил- да намери мир със себе си и някого, когото да обича. Иска се смелост да признаеш някои неща пред себе си, смелост , която той не притежаваше. Беше готов да се справи с много неща, но сякаш не и с това.
Това , което таеше в себе си, не можеше да види светлина, независимо колко красиво беше.Мъжът просто не вярваше в него.Не вярваше , че е достатъчно силен, да му даде живот. Не искаше да разбере, че чувствата му се раждаха независимо от желанията на съзнанието му и по един или друг начин щяха да намерят път навън.И само времето можеше да покаже как щеше да се случи това.
Клавишите помнеха пръстите му. Нежно, но уверено чертаеха диаграма и мелодия, комбинация от движения и мисли, емоции преливащи се в музика. И във всеки звук, във всяка извивка беше тя. Нейната нежност, нейните движения, нейните думи. Смелост, интелект и палаво пламъче в очите. Усмивка. От онези редките, предназначени само за него. Проблясък на шпаги, непрестанна битка,борба за надмощие. Намек за болка, безкрайна тъга и липсваща надежда. Двайсет години история събрана в няколко ноти.
Очевидния парадокс оставаше скрит за него. Мъжът с желязната маска твореше музика от любовта си. Логика, избутана в ъгъла от силата на нещо, което тя не признаваше. В което той не вярваше и обичаше да иронизира и унижава. Всеки глупак се влюбваше. Но хората бяха глупави по природа. Идиоти. Позволяващи- на моментни заблуди да управляват живота им. Може би вярваше в това. Може би наистина го мислеше. Може би. Ако самотата, наблюдаваща го с подигравателна усмивка, не бе опряла съчувствено ръка на рамото му. Човек никога не осъзнава присъствието й толкова силно, както когато цялото му същество се стреми към нечие друго.
И ако студената логика, наместваща отговорите му един след друг, следваща своите гениални пътеки из бистрия му им бе повод за гордост, всеки звук на стария му приятел плачеше с неописуема болка.Болка, която си заслужаваше да бъде осмивана. Или превърната в музика.
Нищо на този свят не можеше да спре болката. Иронията за болния лекар отдавна бе причина да се свива унизено и да не иска да бъде признат като такъв. Как ще ни лекуваш, докторе, когато не можеш дори болното си от мъка сърце да поправиш? Каква Хипократова клетва, щом причиняваш страдание на човека ,който най -много обичаш на този свят?
Не е рядкост животът да е изпълнен в противоречия и абсурди. Ако някой живее без препятствия и съпротивление, по гладък и чист път, то този някой би трябвало да създаде учебник с правила. Но нещата никога не стоят така. Гаранции няма.
Колко ли по- лесно би било ако видим страховете си и ги приемем, ако махнем с ръка и тръгнем срещу тях, пък да става каквото ще. Но страховете ни са там и няма как да ги пренебрегваме - пазят ни от грешки, от вреди, от болки… и ни държат далече от щастието ни.
Събитията минаваха като на филмова лента пред затворените му очи, докато пръстите му танцуваха върху пианото- пациентът му и думите , които го подразниха, идиотизмът на вярващия и реализма на погледа му върху света. Как го разбра, Хаус нямаше представа. Минаваше за човек, който умее да крие себе си. Този път явно маската не издържа. Всъщност бе склонен да признае, че тя е причината. Нейното поведение го забавляваше, учудваше, но нямаше да признае, че го нараняваше.
Намерението му да стои далеч от симхатбат-а беше ясно от начало. Но начинът , по който се бяха стекли събитията го накара да мисли че тя наистина го иска там. После и Уилсън , играейки си на сватовница, както всеки път.
Дори не го мислеше, когато се съгласи. Искаше да види реакциите й. Те не закъсняха.Хаус бързо свърза две и две. Не бе в стила на най-добрият му приятел да пледира за една кауза, а после, тъкмо когато постигне успех, да се откаже и да мине на другата страна. Намесата на Къди личеше от километри.Тя се страхуваше, че Хаус ще бъде Хаус пред роднините й, но искаше да излезе чиста пред себе си и да го покани, като правилно очакваше, че той ще откаже. Каква бе изненадата й , когато Хаус прие поканата. Винаги можеше да каже, че Уилсън го е изнудил. Къди се паникьоса и внезапно най -добрият му приятел прие другия лагер. За главния диагностик оставаше само да наблюдава. Беше забавно да гледа как Къди се гърчи.
Почти.
Ако не беше съвсем незначителната подробност, че се чувстваше зле.
Мелодията смени ритъма си. Снегът навън продължаваше да вали. Трупаше. Лед, студенина, самота.Време…И купища пропуснати възможности.
А би могло да бъде толкова лесно. Мисълта му се зарея към друга част от деня му. Други двама негови колеги се бяха оплели в емоционална връзка. Главният диагностик бе пропуснал да забележи кога точно бе започнало всичко. Но виждаше какво става. Тяхната връзка бе повече от странна. Но в същото време някак логична. Сякаш всичко изглеждаше просто и лесно. За някои смъртната присъда явно означаваше не край, а начало.
Хаус искаше да разбере. Трябваше да бъде сигурен. И получи своя отговор. Те бяха издържали теста. Невъзможната позиция , в която ги бе поставил, изискваше поне един от двамата да се пречупи. Но те издържаха. По свой си начин му показаха това, което искаше да знае. Не му пречеше фактът, че романът им бе против правилата. Това, което не искаше, бе двама от най добрите му лекари да провалят кариерите си и баланса в екипа му заради временна прищявка. Нито имаше нещо против да го сметнат за безчувствено копеле, което се стреми да прецака всички. Така и така тази репутация си бе изграждал в продължение на години. Беше време да я използва. И бе доволен от резултата. Крайно време бе неврологът му да открие човек, който да му съперничи по сила и интелект. Някой, за когото би се борил. Ако и тази връзка да бе обречена, тя бе нещо добро и за двамата. Хаус бе представил жестоките факти без да спестява нищо. Протежето му бе готово да рискува. Да порасне. И да открие малко щастие.
От онова, което може би се полагаше на всеки.
Но не и на него.
Така бе по-добре. Така бе редно. Жената, за която копнееше, вече бе открила своето. Може би само мислеше, че има нужда от него. Щеше да забрави. Докато дъщеря й растеше, той щеше да наблюдава отдалече, да се скрие малко по малко от погледа й. Да не й напомня за себе си … Времето щеше да заличи всичко. Каквото и да бе имало между тях. Той щеше да продължи да бъде лекарят, когото всички мразят, служителят, които й създава най -много работа и нерви, но й носи най -много престиж.
Времето щеше да заличи всичко. Като снегът навън. Тя щеше да бъде добре. Той щеше да продължи да бъде сам. Нищо не се променяше. Защото времето не променяше. А действията ни… Действията ни можеха да нарушат крехкия измамен мир на душите, отблъснали собственото си щастие…
Последните акорди затихнаха. Във въздуха остана само нежността от мелодията. На изповедта на един мъж, която никога нямаше да бъде чута от жената, за която бе предназначена…
Надали някой ще разбере написаното, ако не е проследил живота на брилянтния лекар от сериала...Това е, което видях аз...
Cuddy's serenade
Последната сцена от Неверникът
Доктор Хаус
С3 Е15
Because if there's one thing scarier than uncertainty over the existence of the divine, it's that absolute certainty that you're falling in love and it'll only end up breaking your heart.
Снегът навън падаше тихо и безизразно. Студът не можеше да бъде по безпристрастен. Бялото покриваше всичко, сякаш се опитваше да спре времето.В една друга реалност съзнанието на човек се разхождаше по местата, където никой не би отишъл доброволно и рисуваше картини на самота и вихрушки. Отчаяно бяло, скриващо огъня на непрестанно измъчващите ни емоции и черното в чувствата и несбъднатите ни надежди. Частички изгубено щастие, прелитащи над хаоса в душите. Топящи се като снежинки.
Ако времето бе способно да заличи човешките грешки, и да започваме отначало, като сменящи се сезони, преродени и чисти, без болката от натрупани като преспи страхове или слепи илюзии…
Не я видя да застава до него пред вратата. По-скоро я усети. Постоянното присъствие и деликатен парфюм. Почти можеше да го почувства по нея - страх и колебание, желание и тревога. И нещо друго, за което нямаше думи. Или не искаше да търси.
Нямаше причина да се спират пред вратата. Но и двамата го направиха.Сякаш всеки чакаше другия да проговори. И никой не го правеше. А снегът навън напомняше, че времето не спира и бавно се превръща в техен враг
Времето не лекува. Действията ни го правят. Дори и тази истина да бе абсолютна за много хора, Хаус вече не вярваше в нея. Времето бе заличило много, но повечето рани бяха останали да кървят дълбоко в него. Бе нанесъл не по малко- тези , за които собствената му душа носеше белези, но от тях следи нямаше. Само болка. И нито времето, нито действията му биха могли да я заличат. Усещаше болките на жената до него. Усещаше и страха й, и вярваше, че той бе отговорен за него. Без да вярва ,че нещо ще бъде способно да ги изтрие. Или да му бъдат простено.
Не знаеше простата истина, че вече му бе простено. Че жената до него не страдаше от раните, които бе нанесъл, а само от отсъствието му в живота й.
-Студено е навън - липсата на смисъл в тази реплика казваше всичко. Достатъчно бе да се вслушаш в гласа му. Един от онези страшни моменти, когато стените не издържаха и се срутваха, за да го оставят гол и уязвим за всичко, което тя би могла да му причини. Тъгата в гласа му, отчаянието и отсъствието на всякаква надежда биха прокънтели като вековни камбани за всеки друг , но не и за нея, не и в този момент.
Тя чуваше друго.
Възможност. За него да бъде жесток отново, моментна слабост за която щеше да плаща дни и седмици наред, битка на воли, кой да бъде по-слабия за момент, докато очаква удара на другия.
- Поне си с обувки ,които покриват пръстите ти.- Най-лесният начин да се измъкнеш.Сух хумор, изречен с още по - сух глас, едно неизказано “ Страх ме е”, висящо над бездната между тях. Бездна, дълбока безкрай, но и страшно тясна. Чакаща една ръка да се протегне и да създаде мост, който да ги свърже. Ръка, която никога не се протягаше.
Той се чу да изрича едва доловимо:
-Значи е тази нощ… - огромното му нежелание да повдига темата се бореше със също толкова огромното му желание да… да какво…? Изключен бе въпросът да се извини, нямаше за какво, а и той не беше такъв. Знаеше и че тя не го очаква. Но незнайно защо думите му прозвучаха като извинение за всичко, което бе направил тези дни, за всички нищо незначещи думи, за битките срещу себе си и нея, за обидите и грубия тон, който целеше да убеди някого в това, което той самият отказваше да повярва
- Да. Страхотно време , нали… - вероятно бе прекрасна възможност за него да изтъкне ,че дори самата природа бе срещу нея и плановете й. Че самият Бог, в който тя не вярваше, й отмъщава за лицемерието. Но това бе твърде лесно за него, защото той не го направи. Това, което тя не знаеше, че той не търсеше повод да я напада, да се заяжда или да изпробва силата на сарказма си срещу нея.
- Може би ще имаш късмет и сестра ти ще реши, че пътищата са твърде опасни да пътува…- срамежлива и почти невидима усмивка, пълна с повече тъга, отколкото тя някога щеше да види на лицето на истински тъжен човек. Жената не я забеляза. Бе потънала в собствените си мисли.
Засмя се на шегата му и го погледна.
-Стискам палци…
Той отново бе застанал сериозен. Умълча се. Погледна снегът навън и му се прииска този сняг да бъде дъжд, буря с гръмотевици, чиито тътен да заглушава мислите му. Да не чува нейното дишане до себе си, да не чува предателския глас в главата си , които отново крещеше ,че игрите не водеха до никъде, а колкото и да се опитва да избяга, няма да успее.
Загледан напред не видя как върху лицето на жената се бореха съмнения и неувереност, и желание да каже нещо. Нещо,което я тормозеше дни наред. Една малка, но много съществена истина, която я ужасяваше. Защото веднъж изречена, щеше може би да отприщи нещо, за което не бе подготвена.
“Искам те в живота си”
Радваше се, че никой не може да чуе какво ставаше в душата й. Не знаеше кое щеше да надделее- дали страхът или желанието. Но със сигурност двете водеха люта битка, сякаш опитвайки се да я заблудят, че решението не е взето отдавна. И само отлагаха неизбежното. Защо бе толкова трудно? Знаеше какво иска, винаги го бе знаела, но успяваше да се оплете в безцелни замисли и надлъгване с човека, за когото бе сигурна , че винаги ще я победи на това поле… Просто защото имаше повече опит.
Пое дълбоко дъх. Погледът и търсеше нещо, върху което да се спре, а вътрешната борба сякаш бе изписана на лицето й. Съвсем безмислено. Защото щеше да го каже. Няколко прости думички…:
-………….
-Забавлявай се тази вечер.
И просто така той взе решението вместо нея. Цялата й смелост се изпари.
И просто така моментът отмина. Незнайно защо от думите му я заболя още повече. Искреността в тях я остави с едно неопределено празно чувство. Незнайно защо й прозвучаха сякаш я пуска да си тръгне, сякаш я оставя да живее живота си без да й пречи. Сякаш си отива от нея завинаги
Посегнаха към вратата едновременно и я отвориха.И всеки пое по своята си посока в снега, към своя си свят. Сам.
Страшно сам.
Часове по късно доктор Грегъри Хаус седеше зад пианото и натискаше клавишите безцелно, а само чашата със скоч му бе компания.
И пианото.
Единствената ценност в дома му и живота му. Единственото нещо, с което би могъл да сподели всичко, без да се страхува от ответна реакция или осъждане. Единственото нещо, което би могло да го разбере и да му помогне. Бягство от реалността. Предметът означаваше повече от всичките му притежания. И му предлагаше най-лесния начин да избяга. Разбира се ценеше мотора си, но понякога му бе невъзможно да го използва, а и не винаги да избягаш физически бе достатъчно. За Хаус никога не беше. Онова, от което се стремеше да избяга, бе вътре в него и дори най- дългия път не можеше да му предложи особена утеха. Физическа свобода, особено чувство да усещаш скоростта и пространството наоколо, да бъдеш или да изглеждаш
Но само толкова.Беше по -скоро играчка, с която непорасналото момче в него би могло да се похвали, да поиграе да се почувства горд, че притежава, сега когато имаше финансовата възможност да си я позволи, но само толкова. Пианото, от друга страна, му предлагаше онова, което най-много му липсваше.
Слушател.
Който не съдеше, не отвръщаше, не изискваше. Който би го разбрал..
Ръката му се плъзгаше по клавишите нежно, почти любовно.Останала във времето мелодия, емоция, мисъл за това, което никога не би могъл да изкаже.Звук на песен, или любовен стон, отчаяна въздишка, стенание от болка, гневен звук или радостен възглас…
Не знаеше какво свири. Нотите сами намираха пътя от съзнанието му към пръстите и се изливаха в красива, нежна и тъжна мелодия. Като приказка, която разказваш на дете, подбирайки думите , за да бъдат разбрани, но следвайки собствената си логика и разбиране за нея. История, на която не откриваш точното начало, и знаеш, че едва ли ще има край… Само смъртта слагаше някаква окончателност на нещата.
Но не винаги и не задължително.
Амбър си бе отишла…. Един млад обещаващ живот , една любов, прекъсната преди да е изживяна .Оставяща след себе си гняв и мъка… Разочарование може би.. И спомени от физическо присъствие. Младата пациентка на Хаус си бе напуснала този свят още дете. Но бе оставила след себе си надежда… Надежда за една жена, за която надеждата бе професия и призвание, но не и притежание.
Пъстите му затанцуваха в по-бърз ритъм. Почти весело. Странно напомнящ детска еврейска песничка.
Само за да преминат плавно в онзи съкрушаващ зов, който само самотата и копнежът можеха да изпратят.
Можеше да я види сега- познаваше добре всяка извивка на лицето й. Знаеше как би реагирала на всяка емоция, как биха се променили чертите й, как биха заблестели очите й.В този момент вероятно бе заобиколена от гостите си , показваща дъщеря си с гордостта на майка. Въвеждаше детето си в част от своя свят, в нейната религия, разказваща за богове и легенди , в които тя самата едва ли вярваше. Бе я нарекъл лицемер. Всъщност не го мислеше. Не повече, отколкото за всички останали. Знаеше защо го прави. И я разбираше.
Всъщност Къди бе станала майка на това дете. Бе я спасила. Инстинктите й подсказаха да отиде и да потърси, когато всичко сочеше, че бебето е мъртво. Хаус не посмя да се шегува с това. Той самия инстинктивно бе признал, че Рейчъл - нежеланото от никого бебе, се бе сдобило с две майки, освен биологичната си. Бездомната жена, която го бе намерила и се бе грижила за него, бе го обикнала , въпреки мизерията, която представляваше живота й. Инстинктът бе надделял. Любовта и човека в нея бяха победили пагубното влияние на наркотиците.
И Лиса Къди-жена на върха на кариерата и социалното положение, на която природата бе отнела висшето право да бъде майка.
Но желанието й да намери някого, на когото да даде любовта, си бе намерило израз по един парадоксален начин.
Хлапето- биологичната майка на Рейчъл ,починало в ръцете на Къди, бе оставило своето наследство под формата на любов.Тази любов щеше да намира израз в очите на една жена, познала в живота си тъгата и самотата.
Преглъщайки горчивината на собствените си думи, с които я бе обстрелвал седмици наред, Хаус не искаше да признае пред себе си простичкия факт, че Къди бе успяла там, където той многократно се бе провалил- да намери мир със себе си и някого, когото да обича. Иска се смелост да признаеш някои неща пред себе си, смелост , която той не притежаваше. Беше готов да се справи с много неща, но сякаш не и с това.
Това , което таеше в себе си, не можеше да види светлина, независимо колко красиво беше.Мъжът просто не вярваше в него.Не вярваше , че е достатъчно силен, да му даде живот. Не искаше да разбере, че чувствата му се раждаха независимо от желанията на съзнанието му и по един или друг начин щяха да намерят път навън.И само времето можеше да покаже как щеше да се случи това.
Клавишите помнеха пръстите му. Нежно, но уверено чертаеха диаграма и мелодия, комбинация от движения и мисли, емоции преливащи се в музика. И във всеки звук, във всяка извивка беше тя. Нейната нежност, нейните движения, нейните думи. Смелост, интелект и палаво пламъче в очите. Усмивка. От онези редките, предназначени само за него. Проблясък на шпаги, непрестанна битка,борба за надмощие. Намек за болка, безкрайна тъга и липсваща надежда. Двайсет години история събрана в няколко ноти.
Очевидния парадокс оставаше скрит за него. Мъжът с желязната маска твореше музика от любовта си. Логика, избутана в ъгъла от силата на нещо, което тя не признаваше. В което той не вярваше и обичаше да иронизира и унижава. Всеки глупак се влюбваше. Но хората бяха глупави по природа. Идиоти. Позволяващи- на моментни заблуди да управляват живота им. Може би вярваше в това. Може би наистина го мислеше. Може би. Ако самотата, наблюдаваща го с подигравателна усмивка, не бе опряла съчувствено ръка на рамото му. Човек никога не осъзнава присъствието й толкова силно, както когато цялото му същество се стреми към нечие друго.
И ако студената логика, наместваща отговорите му един след друг, следваща своите гениални пътеки из бистрия му им бе повод за гордост, всеки звук на стария му приятел плачеше с неописуема болка.Болка, която си заслужаваше да бъде осмивана. Или превърната в музика.
Нищо на този свят не можеше да спре болката. Иронията за болния лекар отдавна бе причина да се свива унизено и да не иска да бъде признат като такъв. Как ще ни лекуваш, докторе, когато не можеш дори болното си от мъка сърце да поправиш? Каква Хипократова клетва, щом причиняваш страдание на човека ,който най -много обичаш на този свят?
Не е рядкост животът да е изпълнен в противоречия и абсурди. Ако някой живее без препятствия и съпротивление, по гладък и чист път, то този някой би трябвало да създаде учебник с правила. Но нещата никога не стоят така. Гаранции няма.
Колко ли по- лесно би било ако видим страховете си и ги приемем, ако махнем с ръка и тръгнем срещу тях, пък да става каквото ще. Но страховете ни са там и няма как да ги пренебрегваме - пазят ни от грешки, от вреди, от болки… и ни държат далече от щастието ни.
Събитията минаваха като на филмова лента пред затворените му очи, докато пръстите му танцуваха върху пианото- пациентът му и думите , които го подразниха, идиотизмът на вярващия и реализма на погледа му върху света. Как го разбра, Хаус нямаше представа. Минаваше за човек, който умее да крие себе си. Този път явно маската не издържа. Всъщност бе склонен да признае, че тя е причината. Нейното поведение го забавляваше, учудваше, но нямаше да признае, че го нараняваше.
Намерението му да стои далеч от симхатбат-а беше ясно от начало. Но начинът , по който се бяха стекли събитията го накара да мисли че тя наистина го иска там. После и Уилсън , играейки си на сватовница, както всеки път.
Дори не го мислеше, когато се съгласи. Искаше да види реакциите й. Те не закъсняха.Хаус бързо свърза две и две. Не бе в стила на най-добрият му приятел да пледира за една кауза, а после, тъкмо когато постигне успех, да се откаже и да мине на другата страна. Намесата на Къди личеше от километри.Тя се страхуваше, че Хаус ще бъде Хаус пред роднините й, но искаше да излезе чиста пред себе си и да го покани, като правилно очакваше, че той ще откаже. Каква бе изненадата й , когато Хаус прие поканата. Винаги можеше да каже, че Уилсън го е изнудил. Къди се паникьоса и внезапно най -добрият му приятел прие другия лагер. За главния диагностик оставаше само да наблюдава. Беше забавно да гледа как Къди се гърчи.
Почти.
Ако не беше съвсем незначителната подробност, че се чувстваше зле.
Мелодията смени ритъма си. Снегът навън продължаваше да вали. Трупаше. Лед, студенина, самота.Време…И купища пропуснати възможности.
А би могло да бъде толкова лесно. Мисълта му се зарея към друга част от деня му. Други двама негови колеги се бяха оплели в емоционална връзка. Главният диагностик бе пропуснал да забележи кога точно бе започнало всичко. Но виждаше какво става. Тяхната връзка бе повече от странна. Но в същото време някак логична. Сякаш всичко изглеждаше просто и лесно. За някои смъртната присъда явно означаваше не край, а начало.
Хаус искаше да разбере. Трябваше да бъде сигурен. И получи своя отговор. Те бяха издържали теста. Невъзможната позиция , в която ги бе поставил, изискваше поне един от двамата да се пречупи. Но те издържаха. По свой си начин му показаха това, което искаше да знае. Не му пречеше фактът, че романът им бе против правилата. Това, което не искаше, бе двама от най добрите му лекари да провалят кариерите си и баланса в екипа му заради временна прищявка. Нито имаше нещо против да го сметнат за безчувствено копеле, което се стреми да прецака всички. Така и така тази репутация си бе изграждал в продължение на години. Беше време да я използва. И бе доволен от резултата. Крайно време бе неврологът му да открие човек, който да му съперничи по сила и интелект. Някой, за когото би се борил. Ако и тази връзка да бе обречена, тя бе нещо добро и за двамата. Хаус бе представил жестоките факти без да спестява нищо. Протежето му бе готово да рискува. Да порасне. И да открие малко щастие.
От онова, което може би се полагаше на всеки.
Но не и на него.
Така бе по-добре. Така бе редно. Жената, за която копнееше, вече бе открила своето. Може би само мислеше, че има нужда от него. Щеше да забрави. Докато дъщеря й растеше, той щеше да наблюдава отдалече, да се скрие малко по малко от погледа й. Да не й напомня за себе си … Времето щеше да заличи всичко. Каквото и да бе имало между тях. Той щеше да продължи да бъде лекарят, когото всички мразят, служителят, които й създава най -много работа и нерви, но й носи най -много престиж.
Времето щеше да заличи всичко. Като снегът навън. Тя щеше да бъде добре. Той щеше да продължи да бъде сам. Нищо не се променяше. Защото времето не променяше. А действията ни… Действията ни можеха да нарушат крехкия измамен мир на душите, отблъснали собственото си щастие…
Последните акорди затихнаха. Във въздуха остана само нежността от мелодията. На изповедта на един мъж, която никога нямаше да бъде чута от жената, за която бе предназначена…